Само роботите могат да спасят Европа от мигрантите
Европа има проблем. Всъщност има няколко, но един от тях е особено неудобен, защото не може да бъде решен с огради, полицейски патрули и предизборни обещания.
Съвременният европеец иска да живее добре. Да пазарува евтино, да получава бързи доставки, да се храни в поддържани ресторанти и да се прибира по улици, които някой е почистил, докато той е спал. Иска също така да има свободно време, достойно възнаграждение и работа, която не изисква да се прибира вечер с болки в кръста и усещането, че денят му е минал в занимания, за които никой не би му връчил награда за принос към цивилизацията.
Всичко това е напълно разбираемо. Проблемът започва, когато обществото поиска едновременно всички удобства на евтиния труд и отсъствието на хората, които го полагат. Европа иска по-малко мигранти, но не и по-малко удобства. И точно тук започва голямото противоречие.
Удобната зависимост
В продължение на десетилетия европейската икономика свикна да разчита на работници, готови да вършат онова, което местното население все по-често отказва да върши при предлаганите условия. Земеделие, строителство, почистване, логистика, хотелиерство, грижи за възрастни хора. Списъкът е дълъг, а професиите в него са толкова необходими, колкото и непрестижни в очите на онези, които се възползват от резултатите на този труд.
Така се оформи удобна икономическа симбиоза. Работодателите получиха достъп до работна сила. Потребителите – стоки и услуги на приемливи цени. Политиците – възможност да обещават благоденствие, без да обясняват кой и при какви условия ще го произвежда.
Само че икономиката не е вълшебна кутия. Ако една дейност изисква човешки труд, а хората, които могат да я извършват, не достигат, някой трябва да плати цената. Заплатите трябва да се повишат, условията да се подобрят, цените да нараснат или работата да бъде организирана по друг начин.
Миграцията се превърна в един от начините това противоречие да бъде отложено.
Разбира се, не всеки мигрант работи евтино и не всяка професия може да бъде запълнена с местни кадри само чрез повишаване на заплащането. Но икономическият стимул е очевиден: когато има достатъчно хора, готови да приемат определени условия, натискът върху работодателите да променят тези условия намалява. Ето защо политическият разговор за миграцията често прилича на театрална постановка с две сцени. На едната политици обещават по-строг граничен контрол. На другата бизнесът настоява за повече работници. Публиката е една и съща, но рядко получава обяснение как двете представления ще завършат с един и същ щастлив край.
Европа иска да ограничи миграцията, без да се откаже от икономическите ползи на евтиния труд. Да намали предлагането, без да намали търсенето. Да затвори вратата, без да заключва кухнята, склада и производственото хале. Това не е стратегия. Това е отлагане на сметката.
И тогава се появи роботът
Може би обаче има изход. И той не е непременно там, където политиците обикновено го търсят. Представете си работник, който не се нуждае от виза, разрешение за пребиваване или социална интеграция. Не настоява за по-добро жилище, не сменя работодателя си заради по-висока заплата и не се налага да бъде убеждаван, че определена професия заслужава уважение. Не се интересува от националността на колегите си, от религиозните различия или от политическите настроения в обществото.
Той може да работи във фабриката, да сортира пратки в огромен логистичен център, да почиства подове, да премества товари и да извършва повтарящи се операции с точност, която човек трудно би поддържал в продължение на цяла смяна.
Това е роботът.
Разбира се, той не е безплатен. Трябва да бъде произведен, закупен, програмиран, захранван с енергия и поддържан от специалисти. В някои дейности инвестицията все още е прекалено скъпа, а в други технологиите все още не могат да заменят човешката гъвкавост, преценка и съпричастност. Но сметката се променя. Веднъж внедрена, подходящата автоматизирана система може да работи продължително, да намалява грешките и да понижава разходите за определени операции. Тя не се нуждае от почивка в човешкия смисъл на думата и не губи концентрация след осем часа монотонен труд.
Най-важното е друго: технологичният напредък постепенно разширява кръга на дейностите, при които работодателят може да избира между човешки труд и автоматизация. И ако преди една компания е трябвало да търси хора, готови да извършват непривлекателна работа срещу ниско възнаграждение, утре може да се окаже по-разумно да инвестира в машини.
Роботът няма да премахне миграцията. Хората ще продължат да напускат бедни държави, да бягат от войни и да търсят по-добър живот. Няма и да замени всички професии, в които мигрантите работят днес. Но може да намали икономическата зависимост от постоянния приток на работници в онези сектори, където човешкото участие вече не е необходимо в досегашния мащаб. А това би променило съществено разговора.
Европа трябва да избере бъдещето си
Естествено, не е достатъчно да купим хиляди робота и да обявим миграционната криза за приключена. Автоматизацията изисква инвестиции, модерна инфраструктура, квалифицирани специалисти и образование, което подготвя хората за променящия се пазар на труда. Тя може да унищожи работни места, да концентрира богатство и да задълбочи социалното неравенство, ако ползите от нея останат в ръцете на малцина.
Затова истинският въпрос не е колко роботи ще има Европа, а как ще използва производителността, която те създават. Ако машините поемат тежкия и монотонен труд, хората би трябвало да получат възможност да се занимават с по-квалифицирани, по-добре платени и по-смислени дейности. Това обаче няма да стане автоматично. Необходима е политика, която насърчава технологичните инвестиции, преквалификацията и по-справедливото разпределение на ползите от автоматизацията.
Европа разполага с научния потенциал, индустриалната традиция и капитала, за да бъде сред водещите сили в тази промяна. Въпросът е дали ще намери политическата воля да я осъществи.
Защото има нещо дълбоко нелогично в общество, което едновременно се страхува от миграцията и се страхува да промени икономиката, поддържаща търсенето на евтина работна ръка.
Може би е време Европа да престане да разглежда проблема единствено през призмата на граничния контрол и да започне да го разглежда и през призмата на производителността. Не е задължително всяка мръсна, тежка или монотонна работа да бъде извършвана от човек. Не е необходимо икономическият просперитет да зависи от непрекъснатото намиране на хора, готови да приемат условия, които останалите не желаят за себе си.
Технологиите предлагат алтернатива. Не съвършена, не универсална, но все по-реална. А политиците? Те могат да продължат да обещават по-високи огради. Работодателите могат да настояват за евтина работна ръка. Потребителите могат да искат всичко да остане евтино. И всички заедно могат да се преструват, че между тези желания няма противоречие.
Роботът няма да се интересува от предизборни програми. Няма да чете декларации за европейските ценности. Няма да участва в телевизионни дебати за интеграцията. Той просто ще чака някой да го включи. Може би точно затова е идеалният работник за Европа – общество, което иска да получава резултатите от чуждия труд, без да се замисля твърде много за човека зад тях. Само че машината има едно съществено предимство: не е необходимо да бъде приета от обществото, за да работи в негова полза.