Един хотдог в Амстердам, две позиции в менюто и големият въпрос за труда, заплащането и отговорността
Преди дни един приятел реши да си купи хотдог в Амстердам. От заведение за бързо хранене, макар че „заведение“ е доста смело определение за обект, който предлага точно два продукта – хотдог с месо и хотдог без месо. Нищо повече. Дори напитки нямаше. Двете предложения бяха изписани на огромна табела пред обекта. Приятелят ми поръча хотдог без месо. Младият продавач, чист холандец, категорично отсече, че такъв продукт не предлагат. Последва кратък разговор, в който приятелят ми го прикани все пак да излезе и да прочете какво пише на табелата пред собственото му работно място. Момчето излезе. Прочете. И остана искрено изненадано, че освен хотдог с месо продават и хотдог без месо. Последва трескаво търсене на вегетариански кренвирши, които, разбира се, не намери. Накрая обяви, че са свършили. Не знам какво точно е продавал дотогава. Но знам, че моят акъл отказва да побере следното: назначават те на работа, плащат ти заплата, имаш точно две неща за продаване и ти не си разбрал за едното. Две. Не двеста. Не меню от петдесет страници. Два хотдога.
Ситуацията е комична. Само че зад нея стои един доста по-сериозен въпрос. Европа от години се оплаква от недостиг на качествена работна ръка. Бизнесът не може да намери квалифицирани служители, ресторанти и хотели изпитват кадрови затруднения, производствата търсят хора. България не прави изключение. В същото време работещи в различни европейски държави протестират за по-високи заплати, по-добри условия и по-достоен живот.
И тук идва въпросът, който все по-често си задавам: кога искането за по-добър живот започна да се превръща в очакване за по-малко ангажименти срещу повече пари? Разбира се, човек трябва да получава достойно възнаграждение за труда си. Заплатата трябва да позволява нормален живот, а не просто физическо оцеляване до следващия месец. Работодателите също носят огромна отговорност – за условията, обучението, отношението и мотивацията на служителите си. Но има и друга страна на тази сделка, за която сякаш все по-рядко говорим. Нарича се лична отговорност. Ако си приел работа, предполага се, че трябва поне да знаеш какво работиш. Да познаваш продукта, който продаваш. Да можеш да отговориш на елементарен въпрос. Да имаш желание да свършиш това, за което ти плащат.
През последните години все по-често попадам на обслужване, което сякаш се движи по инерция. Служители, които не познават стоката си. Продавачи, за които клиентът е досадно прекъсване на разговора с колега или на заниманието с телефона. Хора, които не могат, не знаят, не са сигурни и най-вече нямат особено желание да разберат. Разбира се, има и прекрасни изключения. Млади хора, които работят с хъс, мислят, учат и се развиват. Затова не бих сложила цяло поколение под общ знаменател. Но не мога да не забележа промяната в отношението към самия труд. Днес младите много по-трудно приемат работа на всяка цена. И това само по себе си не е лошо. Напротив, хубаво е, че имат претенции, поставят граници и не са готови да търпят всичко, което предишните поколения са приемали за нормално. Само че свободата да избираш върви заедно с отговорността за избора ти. Не можеш да настояваш да бъдеш оценяван като професионалист, ако не полагаш усилия да бъдеш такъв. Не можеш да очакваш уважение към труда си, ако самият ти не проявяваш уважение към него.
Междувременно Европа, включително България, все по-активно търси работници от трети страни. Хора, които напускат домовете си, пътуват хиляди километри, учат чужд език и започват от нулата, защото имат конкретна цел – да работят, да печелят, да осигурят по-добър живот на себе си и семействата си. Не твърдя, че всеки чуждестранен работник е по-дисциплиниран от местния. Нито че произходът определя качеството на труда. Но човек, който е изминал половината свят заради възможността да работи, често има много ясна представа защо е там. Все повече рискуваме да стигнем до абсурдната ситуация, в която всички търсят работници, всички искат по-високи заплати, всички говорят за права, но все по-трудно намираме хора, които просто да си свършат работата.
А някъде в Нидерландия едно момче вероятно продължава да продава хотдог. Само с месо. Защото за втория още не е разбрало.
Света е в тотален упадък, България и Европа също.
Социалните мрежи и огромната свобода на изразяване или на протестиране тормозят света.
Това не се оправя с революции нито със смяна на режима или на поредния политик.
Това се оправя когато всеки вземе живота си в собствените си ръце.