Проф. Кантарджиев след 18 химиотерапии и две трансплантации

Зад усмивката и неподражаемото чувство за хумор на проф. Тодор Кантарджиев стои битка, която малцина биха могли да понесат без да се пречупят - 18 курса химиотерапия, две трансплантации и продължаващо лечение. Един от най-разпознаваемите български лекари говори необичайно откровено за заболяването си, но и за загубата, която се оказва още по-болезнена от физическото изпитание - смъртта на неговата съпруга. До него в разговора с Деси Банова-Плевнелиева в рубриката „Тук и сега“ по NOVA беше синът му доц. Весел Кантарджиев, също лекар. Това не беше разговор за диагнози, а за онова, което остава от човека, когато професионалната титла вече не може да го предпази от болката.

Проф. Кантарджиев не превръща собственото си лечение в драматичен разказ и не търси съжаление. За преживяното говори с онази характерна смес от спокойствие и самоирония, с която българите го познават от години. Зад кратките му думи обаче стоят месеци и години на тежки медицински процедури, възстановяване и несигурност. „Продължаваме да се борим. Това от нещата в живота винаги продължават. Но човек трябва да не мисли за лошото, да мисли за по-доброто и мисля, че така е по-добре за всички“, казва професорът.

Това не е първият път, когато той говори публично за заболяването си. Още преди години проф. Кантарджиев разкри, че страда от тежко хематологично заболяване и че е преминал през 18 курса химиотерапия. Тогава стана известно и че се е наложила трансплантация на костен мозък в чужбина. Сега той говори за две трансплантации и не крие, че борбата не е останала в миналото, а продължава да бъде част от живота му.

Вижте още: Проф. Кантарджиев разказа за най-голямата битка в своя живот

За близките му тази битка има друго лице. Синът му доц. Весел Кантарджиев признава, че човек може да бъде лекар, да разбира механизмите на заболяването и да познава възможностите на медицината, но това не прави страха по-малък, когато пациентът е собствената ти баща. „Не беше лесно в началото. И сега не е лесно, но човек няма избор“, казва той. В тези няколко думи се събира и другата страна на продължителното лечение - тази на семейството, което чака резултати, преживява всяка процедура и трябва да остане силно дори когато не знае какво предстои.

Медицината е семейна съдба за Кантарджиеви. Весел Кантарджиев отдавна е утвърден специалист по дерматология и ръководи Клиниката по дерматология във Военномедицинска академия. Той разказва, че практически никога не е имал дилема какъв да стане, защото е израснал в среда, в която разговорите у дома почти винаги са били свързани с лекари, пациенти и медицина. След университета започва като доброволец във ВМА и посвещава първите години на това да научи възможно най-много от по-опитните специалисти.

Проф. Кантарджиев днес гледа на сина си вече не само като на свое дете, а като на колега. И точно това определя като една от най-големите награди в живота си. „Най-голямото удовлетворение е да видиш сина си като колега, като уважаван и търсен колега“, казва той. За човек, който е посветил десетилетия на микробиологията, инфекциозните заболявания и обучението на млади медици, професионалният път на сина му има особена тежест.

Вижте още: Баща и син Кантарджиеви - кои са те, какво обичат да правят заедно и за какво си говорят

Самият професор признава, че медицината променя човека много преди той да стане опитен лекар. „С влизането в клиниката, когато бъдещият лекар види страданието на хората, коренно се променя психиката му. Губи се това детското, безгрижното, защото има някои неща в медицината, с които не може да свикнеш“, казва той. Кантарджиев е ръководил множество докторанти и признава, че връзката между учител и ученик никога не е еднопосочна. Според него преподавателят също научава огромно количество от младите хора, които минават през школата му.

Но най-тежката част от семейната история не е свързана единствено със заболяването. В един от най-трудните периоди от живота си проф. Кантарджиев губи съпругата си. Смъртта ѝ идва внезапно, докато той самият се намира в клиника в чужбина и преминава през собственото си лечение. Болестта поставя човека пред страха за неговия живот, но тази загуба го изправя пред съвсем различна празнота.

„Много тежка загуба. И тогава човек си казва: „Ами сега това, което върша сега, тя би ли го одобрила?“ И така се лъжеш първите години“, разказва проф. Кантарджиев. Зад обичайната му усмивка този път няма шега. Споменът за съпругата му остава не просто като болка, а като своеобразна морална мярка, с която той продължава да сверява решенията си години след смъртта ѝ.

Той я описва като изключително позитивен човек, който е вярвал в доброто и в това, че дори тежката ситуация може да намери изход. „Това беше много тежка загуба. Много позитивен човек, човек, който вярва в доброто и вярва, че нещата ще се поправят“, казва професорът. Синът му Весел също пази точно този образ на майка си и се надява да е наследил част от нейния характер. „Обикновено един син е най-доброто копие на майка си. Надявам се и в нашия случай да е така“, казва той.

Историята за лечението на професора и загубата на съпругата му се преплитат по още един болезнен начин. Преди години самият Кантарджиев е разказвал, че семейството е трябвало да събере значителни средства за лечението му в чужбина. Тогава той призна, че част от необходимите средства са дошли след смъртта на неговата съпруга. За професора това е една от онези житейски иронии, за които трудно се намират правилните думи - загубата на най-близкия човек в същото време е помогнала да бъде спасен неговият собствен живот.

В интервюто баща и син говорят и за избора да останеш лекар въпреки всичко, което тази професия показва за човешкото страдание. Весел Кантарджиев признава, че е избрал различна специалност от тази на баща си и решението е било напълно съзнателно. Не искал двамата постоянно да бъдат сравнявани, още повече че летвата, поставена от професора, трудно би могла да остане незабелязана. Така синът поема към дерматологията, но семейната посока остава същата - медицината като професия и начин на живот.

Вижте още: Семейството на проф. Кантарджиев - и синът, и снаха му избраха медицината

Днес доц. Кантарджиев вече е не само син на известния професор, а име със собствен професионален път. За баща му това очевидно носи особена гордост. Тодор Кантарджиев е обучавал много млади лекари и учени, виждал е как част от тях изграждат сериозни кариери в България и в престижни западни клиники, но когато говори за собствения си син, професионалното удовлетворение придобива съвсем личен смисъл. Медицинската династия продължава вече няколко поколения.

Следващото поколение обаче засега не бърза към бялата престилка. Внукът на професора, който носи неговото име Тодор, на този етап проявява далеч по-голяма страст към футбола. Дядото приема избора му с усмивка и не вижда нищо тревожно в това семейната традиция поне временно да бъде заменена от топката. След години, в които животът му е преминал през операционни, клиники, химиотерапии, трансплантации и загуба, възможността просто да гледа как внукът расте и избира собствените си интереси вероятно е една от най-обикновените, но и най-ценните радости.

За проф. Кантарджиев битката продължава, но той отказва тя да бъде единственото определение на живота му. Не говори за себе си като за жертва и не позволява на болестта да измести семейството, професията и хората, които са останали до него. „Човек трябва да не мисли за лошото, да мисли за по-доброто“, казва той. А до него днес са синът му Весел, неговото семейство и малкият Тодор - достатъчно сериозна причина погледът да остане насочен напред.