Обмислям възможност да се върна в Бургас, това направиха много мои приятели
- Господин Киряков, това интервю трябваше да направим вчера, след като приключи част от приемните изпити за третия клас на Театралния колеж „Любен Гройс“, но бяхте на работа до късно вечерта, а след това казахте, че от 21 часа нататък се налага да играете футбол. Да не би да сте част от снимките на филма за Христо Стоичков?
- За добро или за лошо не съм част от тези снимки, които вече вървят в Бургас. Но от малък обичам да играя футбол и това ми е развлечение. Беше ангажиран друг терен за вечерта. Оставям настрана футболния мач, в който, да отбележа, без това да е някаква особено важна информация, естествено вкарах гол. Мисълта ми е, че едни приемни изпити в този вид, в който протичат в ТК „Любен Гройс“, са всичко друго, но не и еквивалент на работа. Не мога да го нарека работа. Работният ден беше приятен.
- Вие преподавате от шест години, даже започнахте още преди да завършите НАТФИЗ. Преподавате в театралната школа МОНТФИЗ, а вече и в Театралния колеж в Бургас. Можете ли на самия приемен изпит да разпознаете кой става и кой не става за тази професия? Виждате ли веднага наличието или отсъствието на потенциала?
- Благодаря за този въпрос и веднага ще кажа: По принцип в 90% от случаите – да! В актьорската школа МОНТФИЗ, в която преподавам в София, подготвям тийнейджъри, които да кандидатстват в НАТФИЗ или в ТК„Любен Гройс“, някои се подготвят за изпити и в чужбина. Още в процеса на подготовката знам кой ще бъде приет и кой не. В 90% от случаите мога смело да заявя, с цялата отговорност за това, което казвам, че виждам къде има потенциал - нещо, което би могло да се развие след година или две, и къде такъв няма.
Защо казвам 90%, а не 100%? Това си говорихме и с ректора доц. д-р Димитър Маринов. Има и напълно обратни случаи, при които виждаш човека и си напълно убеден вътрешно , че той трябва да се занимава със счетоводство, с математика, с какво ли не, но не и с изкуство.
Но му даваш шанс. Първата година този студент някак „допълзява“ край останалите, колкото да прескочи на следващото ниво. Същото се случва и през втората година. А през третата година, като гръм от ясно небе, изведнъж нещо превключва в него. Пада някаква вътрешна бариера, която го е държала встрани и не му е позволявала да се разгърне, да се разкрие, да извади на показ качествата, които носи.
И изведнъж се получава, ще цитирам, известната перифраза на Радой Ралин „Първите паднаха в кърви, последните станаха първи“. Много пъти хора, които привидно изостават и на пръв поглед дори не се вписват в една група, се разкриват и дърпат до степен, в която стават едни от най-силните. И други, повечето, които са влезли с достатъчно категорично изявени качества - и като оценка, и като впечатление пред комисията, започват да изостават. Получават се ротации.
Мога да кажа и за себе си. Когато преди години кандидатствах в НАТФИЗ, бях едно от най-слабите звена на класа. Четири години по-късно, когато си тръгвах, бях едно от най-силните звена на този клас. И по собственото си развитие мога да кажа, че невинаги човек успява от самото начало да прецени какво съществено има отвътре в човека, който се явява на изпита.
- Във Вашия успех повече труд ли се крие или повече талант? Говоря цялостно - не само за сценичното майсторство. Вие сте се занимавали активно със спортни танци - почти 15 години.
- Генерално - и в танците, и в актьорската професия - моята лична формула е, че ключовото, на 100% и абсолютно категорично, е трудът.
Аз самият не се определям като особено талантлив. И далеч не съм. Смятам, че имам малка доза талант, без която не може, и оттам нататък всичко е труд.
Дори много пъти съм ставал свидетел на регрес при много мои колеги. Аз вярвам, че големите заложби невинаги помагат, в повечето случаи талантът дори е опасен. Защото когато човек е много талантлив, той го усеща по реакциите на останалите, по коментарите и и започва да живее с нагласата: „Аз мога да успея и без големи усилия, без да чета и да се съревновавам с другите, ето – вече съм и популярен, харесван съм“. И това е първата крачка към застоя. И когато спреш да се развиваш, другите започват да те задминават. Дори да имат по-малко талант от твоя. Трудът е движещата сила.
Естествено, има и гениални изключения. Но те са изключения от правилото, и са краткосрочни в своята изява. В повечето случаи аз вярвам в продължителния труд.
- Бил сте многократен национален шампион по спортни танци, а също и двукратен южноевропейски шампион, на практика още преди да навършите пълнолетие сте имали гарантирано място като студент по драма, танц и музика в нюйоркския университет „Джулиард“? Защо не се възползвахте?
- Ходих до Ню Йорк, когато бях на 16. Тогава имах тийнейджърска мечта да живея в Ню Йорк. Беше преди 11 години. Спомням си, че ме очакваше служител от учебния отдел на администрацията, който в хода на разговора обясни, че при наличието на спортните ми постижения мога да стана студент при тях със сигурност, с минимум 50% стипендия и с потенциал да стигна до пълна стипендия при отличен успех.
За известно време това беше сценарият, който виждах за бъдещето си. Докато в един момент, по време на престоя за адаптация в Ню Йорк, тази идея просто изчезна от масата. Дори не знам как се случи. Една сутрин се събудих и вече не го исках този живот далеч от България.
Аз вярвам, че животът е прекалено кратък, за да не се опитваме да сбъдваме неща, които не са на всяка цена, много се доверявам на интуицията си, на което отвътре чувствам, че е правилно за мен и истински искам да практикувам.
Когато започнах XII клас в гимназията по романски езици в Бургас, отново без да е имало някакъв конкретен повод, осъзнах, че не мога да си представя да се занимавам с нещо различно от актьорското майсторство. Имах цяла година да го осмисля, плавно и естествено се случи. Не съм имал особени колебания, не съм си задавал въпросите: „Ама това дали е правилно?“, „Няма ли по-сигурен вариант?“. Не. Просто знаех, че това е моето.
"Пулсът на танца" - два пъти бурни аплодисменти в Бургас за обещаващата лента
- Сега вече вървите като преподавател към третия випуск в Театралния колеж в Бургас. Каква част от тези студенти наистина постигат резултата, който би удовлетворил зрителя, публиката като цяло, защото тя е преситена от събития? Виждате ли вече резултат от този експеримент в Бургас? Обучението е три години за професионален бакалавър, нали?
- Да. Това е сериозно висше образование в степен професионален бакалавър.
- От първия випуск, от тези 11 души, които помним как бяха „пресети“, колко според Вас ще се реализират? Вие сте любимият им преподавател и няма да се обидят, ако сте искрен.
- О, това е... Ще разтегля отговора на този въпрос, той е много интересен. Благодаря. Надявам се да е така. Те така казват.
Първо, действително от страна на преподавателския екип и от страна на организационния екип подхождахме с известна доза съмнение към всичко, което се случва. Най-малкото заради факта, че се правеше в Бургас за първи път.
Имахме късмет, че успяхме да съберем необходимата бройка, за да стартираме. Естествено, имало е много моменти, в които нещата изглеждаха безнадеждно, почти апокалиптично. И не се е виждала светлина в тунела.
С дистанцията на времето тези първокурсници са в третата си година и скоро ще станат наши колеги. За мен това е голямо щастие и удовлетворение. И е причината, поради която аз не мога да спра да се занимавам с преподавателска дейност.
Студентите нямат спомена за себе си, който аз имам. Те не помнят как са се държали, как са присъствали на сцената, как са мислили и разсъждавали в момента, в който са били приети. Но аз го помня.
И като виждам всичко по изминатия път от точка А до точка Б - това е нещото, което на мен ми дава смисъл и мотивация да не спирам и да продължавам. Искам да цитирам тук моята любима професорка Снежина Танковска, светла ѝ памет. За целта ни и за изминатия път. Но тя го казваше доста по-интелигентно - за всичко, което се случва между точка А и точка Б. Не мога да си точната формулировка, защото тя беше доста по-интелигентна, отколкото вероятно аз някога ще бъда.
Но това, което искам да кажа с прости думи е, че резултат има. Смятам, че и в първия випуск, който ще се дипломира, и във втория випуск, и сред тези хора, тези деца, които преди малко излязоха от изпитната зала и които ще бъдат нашите новоприети студенти, има безкрайно талантливи хора.
Може би най-лесно ми е да говоря за третокурсниците, защото те вече са с единия крак професионалисти.
- А колко души приемате за учебната 2026/27?
- Приключи първият изпит, ще има и втори в края на месеца. Класът, който бихме искали да съберем - така че нито да го надхвърляме много, нито да бъде много по-малък - е между 10 и 15 човека. С по-голяма група се работи трудно, защото актьорството е в голяма степен индивидуално изкуство.
Но на въпроса колко от хората, които завършват сега, ще могат да се реализират - по отношение на качество аз искрено вярвам, че всеки един от тях има този потенциал.
По отношение на реализацията непрекъснато се опитвам да обяснявам, че борбата е безмилостно жестока в нашата професия.
Ежегодно завършват около 200 професионални актьори, ако съберем всички висши учебни заведения. Тоест всяка година около 200 души получават диплома, че са професионални актьори. А работните места, които се освобождават ежегодно, сумарно в киното и театъра, са не повече от десет.
Конкуренцията е убийствена. И тук не става въпрос само за качество, талант или чар. Става въпрос за упоритост. Става въпрос за готовност да падаш, да бъдеш отхвърлян, да не бъдеш приеман, но да ставаш и да продължаваш.
Това е единственият начин, по който могат да се реализират. Трябва да имат тази борбеност. И точно това много искам да ги научим.
Защото, излизайки с диплома, ти не станал незаобиколим фактор в тази област. Аз самият навремето, с цялото ми уважение, когато постъпих в НАТФИЗ, се чувствах едва ли не като братовчед на Захари Бахаров и мислех, че главните ми роли в 70% от българското кино вече са ми в кърпа вързани. Не става така. Искаме да ги научим не само да бъдат добри на сцената. Те трябва да имат определен набор от качества и сила на характера, за да издържат.
Единствено времето ще покаже колко от тях ще се реализират. Но съм убеден, че ще има такива.
- Вие сте прекомерно ангажиран, изпълнявате роли в киното и театъра, ръководите спектакли, продуцирате, пишете и в момента сценарий за комедиен сериал с Башар Рахал. Знам, че снимате нова продукция за големия екран с режисьора Георги Костов. Преподавате на ученици и студенти. Имате участие и в играта „19“ в съдружие със Слави Клашъра. Защо Ви трябваше да се явявате на кастинга за главната роля във филма за Христо Стоичков „Имало едно време в България“, да се подложите на толкова изпитания, след като изобщо нямате общо с този образ – нито визуално, нито ментално?
- Веднага отговарям - предизвикателството. От днешна гледна точка, аз се чувствам щастлив и удовлетворен, че го направих. Когато чух за кастинга, спонтанно изпратих документите и профила си. Обадиха ми се, че съм избран за живото състезание за ролята,така бях изненадан, че първо им казах, че ще бъда някъде в чужбина и няма да имам възможност да се включа. Бях вкъщи с приятелката ми, която е студентка в НАТФИЗ, но преди години, още преди да имаме каквито и да било взаимоотношения, тя беше моя ученичка в МОНТФИЗ. Тя чу разговора и попита с недоумение: „Защо? Защо отказваш?“. И не можеше да повярва, че се притеснявам от това, че щели да ме дават по телевизията и ще се изложа, ако не се получи. Все пак съм преподавател...: Тя каза само: „Окей“ и темата приключи.
Но на мен през целия ден ми беше дискомфортно. Не можех място да си намеря от мисълта, че се предавам, защото има голяма част от мен, която иска да се състезава. Да. Аз съм артист, но съм и бивш спортист. Аз съм състезател.
А ние, артистите, обичаме да си представяме неща, които се случват наистина. И аз истински исках да пробвам. Знаех, че ако не се получи с ролята на самия Стоичков, може да се получи с друг персонаж. Може да срещна хора, които да ме научат на нови неща. Просто исках да пробвам. И тя усети вътрешните ми противоречия: „Какво ти става?! Когато ни преподаваше преди 6 години, най-често повтаряше, че е важно един ден, след години, да не се окажеш в положение, в което да те е яд, че не си пробвал, а вече е твърде късно. По-добре да кажеш: „Пробвах и не стана“. В единия случай знаеш, че не се е получило, но си направил каквото е трябвало. В другия цял живот си задаваш въпроса какво щеше да бъде, ако беше пробвал.“
И накрая тя ме попита: „На толкова много хора през тези години си го повтарял, значи си го изповядвал като своя философия, на практика сега аз виждам друг човек, което е разочароващо и странно“. Осъзнах, че е права, звъннах на другия ден и казах, че ще успея да се явя. След това имаше абсолютно логичен развой на събитията, но получих ценен урок и се чувствах добре. Не бях разочарован, че не съм бил избран. Чувствах се удовлетворен, че съм опитал. Сверих си часовника. Открих нови свои слабости като актьор. А това може само да ме развие. Горе-долу това е историята.
Студентите от клас "Бургас" на "Любен Гройс" показаха, че са бъдещето на театъра и киното
- Видя Ви на сцената като водещ на Giro d'Italia целия свят, комуникирайки свободно на английски и на италиански. Мислите ли, че това е върхът на популярността, която може да се постигне? Промени ли се нещо в личния Ви живот?
- Ако гледам начина, по който аз степенувам нещата, бих ги подредил по един начин. Ако гледам начина, по който хората ги степенуват, трябва да съдя по разпознаваемостта, която съм имал през различните периоди. А тя не е константна величина.
Най-много популярност, парадоксално, бях получил точно след предаването за Стоичков. А аз там сумарно имах пет-седем минути на екрана.
- Бяхте на финалната права сред 70 кандидати за ролята. Стигнахте в селекцията до девето място.
- Но така или иначе фокусът не беше върху мен. И въпреки това тогава най-силно усещах тази разпознаваемост. Може би наравно с телевизионното излъчване на филма „Пулсът на танца“.
След Giro d'Italia не мисля, че имаше особена промяна.
- Наистина? Но Вашата функция заедно с появата Ви на сцената, бяха еманация на гордостта на бургазлии, нещо като: „Вижте нашето момче!“. Оттогава ми се струва, че Бургас Ви заобича истински. Имате ли планове окончателно да се завърнете в Бургас? Макар че всъщност сте роден в бившата ГФР, където са живеели родителите ви през 1999 г.
- Роден съм в Кайзерслаутерн, да. И се прибрахме, когато бях 5-годишен. Не мога да кажа, че имам планове да се завърна в Бургас окончателно, защото това няма да бъде напълно истина. На практика вече съм се завърнал през последните три години. Прекарвам повече от половината си време тук.
Ако става въпрос за окончателно завръщане, ще бъда напълно откровен. Когато бях студент в НАТФИЗ, преди седем-осем години, мисълта за завръщане в Бургас ме плашеше. С течение на времето, се отърсих от нагласите, че София е център на Вселената и че за да бъдеш актьор и реализиран като цяло, трябва да си там. Много студенти живеят в тази илюзия. Темата я обсъждам често с много колеги и с много приятели от детството. Аз, като човек, който практически пребивава и в двата града, откровено мога да кажа, че Бургас стана по-приятен за живеене от София.
- И за младите хора, не само за остаряващите?
- И за младите хора. Във всяко отношение.
Първо, заради степента, с която градът се развива по отношение на образованието и културата. Ежегодно се откриват нови филиали на големи академии и университети. Това никъде другаде не се случва. Чисто визуално е изключително красив. За мен това е най-красивият град в България. Това е абсолютно западноевропейски изглеждащ град. И го казвам, защото съм пътувал в чужбина, имам достатъчно голяма база за сравнение.
И затова за мен е напълно логична селекцията на Бургас за Евровизия. Сега знам как ще реагират ваши читатери, които не са идвали отдавна при нас: „Ама защо Бургас?“. Елате и вижте! Очевидно е.
И всичките ми приятели, с които заминахме заедно преди десетина години да следваме в София, някои и навън, вече се върнаха тук. От различни прохесии са – лекари, икономисти, юристи. Един от тях си купи къща в Сарафово. Бургас съчетава всички възможности, които ти дава големият град, но и спокойствието, което в София е невъзможно да имаш.
Обмислям възможност, при която все повече и повече ще прекарвам времето си тук.
- В контекста на Евровизия, Вие сам споменахте темата, къде виждате своето място?
- Ако е така, мога само да се радвам. Но наистина мислите ми не са насочени в тази посока.
По същия начин въобще не бяха насочени и когато тук започна да се оформя еуфорията покрай Giro d'Italia.
Ако хората, които организират всичко това, преценят, че има място, на което наистина съм подходящ и мога да бъда полезен, бих се включил.
Има толкова много различни формати в социалните мрежи, рубрики с изпълнителите...
Генерално бих бил благодарен, ако мога да подпомогна и с креативност - по отношение на измислянето на съпътстващите събития и сцени, на целия този празник, който ще се развихри тук в продължение на седмица.
Вярвам, че ако има нещо, с което мога да бъда полезен, то ще ме намери. Времето ще покаже.
- С кои преподаватели ще разполага Театралният колеж в Бургас през тази учебна година?
- Основните сме моя милост, ректорът доц. д-р Димитър Маринов, изп.директор и зам.ректор г-н Михаил Михайлов. Естествено, ще продължим и практиката, която сме предприели през последните няколко години. Ще разчитаме на Стефка Янорова, Теодор Каракачанов, Ники Илиев и Башар Рахал - те са хората, които ще водят киноуъркшопи за киноактьорство и кинорежисура.
- На работилницата т.г. имаше много хора, които слушаха с огромен интерес. Имаше участници от всякакви възрасти. Как ги събрахте? И защо всъщност Ви е необходима тази работилница? Тя е безплатна. Нищо не печелите от нея. Защо я правите точно преди приемните изпити?
- Тази работилница ни позволява нещо много важно.
Ние нямаме името и тежестта на институция, която сама по себе си привлича огромно количество хора от цяла България с нетърпение да кандидатстват.
Ние сме в позиция, в която можем и предлагаме в пъти повече, отколкото може би хората предполагат.
И тъй като ние знаем колко горим в това, което правим, колко сме отдадени, всеки един от нас знае подходите, възможностите и плюсовете, които имаме. Затова смятаме, че най-добрият вариант, който можем да предложим, е просто да си отворим вратите.
Точно в условията на тази работилница всеки човек, на всяка възраст, може да дойде напълно безплатно и да види какво представляват нашите часове на практика.
Ние водихме часовете си точно по начина, по който преподаваме, когато започне учебната година.
И аз мисля, че това е най-добрата форма на реклама.
Без да навиваме абсолютно никого. Просто демонстрираме какво правим и това е достатъчно.
Това е смисълът - хората да видят как се работи при нас.
- Има ли кандидати от други градове, или са предимно от Бургас?
- Има само едно момиче от Бургас. Всички останали кандидати са от други места. Имаме от Пловдив, от Русе, от Сливен, от Враца, от София.
- И от София идват да кандидатстват в Бургас?
- Да.
- Това е добра заявка. А какво съотношение момчета - момичета търсите при приема?
- Съотношението, което търсим, е, доколкото е възможно, 50 на 50.
Има една известна несправедливост в историята, настоящето, а вероятно и в бъдещето на световната драматургия - винаги е имало много повече мъжки роли, отколкото женски, а в същото време винаги има много повече жени кандидати, отколкото мъже.
Това прави нещата доста трудни за всички в индустрията.
- Георг, в това интервю за първи път повдигате завесата на личния си живот, давате ли си сметка, че разбихте сърцата на много млади жени, в чиито фантазии присъствате като желания „Ерген“?
- Ласкаете ме, но действителността е такава. Да, връзката ми е сериозна, с приятелката ми заедно живеем от 3 години. Чувствам се прекрасно, защото смятам, че тя ми е помогнала със страшна сила в много трудни периоди. Още, докато организирах снимането на „Пулсът на танца“ тя беше до мене, но без претенции за внимание, аз нямах време за нея. С годините я опознах. Чувствам я като опора, по-силен и продуктивен съм, когато сме заедно и съм убеден, че тези обстоятелства са най-ясният знак накъде отиват нещата между нас.