Три дни свобода за една торбичка кръв

Идеята държавата да използва по-активно един очевиден, но почти неизползван ресурс – възможността за кръводаряване от хората, излежаващи присъди – предизвика очаквано разнопосочни реакции. Някои я приеха като разумна. Други я намериха за скандална. Трети обаче насочиха разговора към нещо съвсем различно: наркотиците в затворите.

Аргументът на тези коментатори беше прост и логичен. Как можем да разчитаме на кръвта на хора, които редовно употребяват всички възможни опиати и наркотици. Това, разбира се, не би трябвало да се случва на място под контрола на държавата. Само че ако наистина се случва, въпросът не е защо да не вземаме кръв от затворниците. Въпросът е защо държавата допуска в нейната собствена пазва да има условия, при които кръвта на лишените от свобода може да бъде негодна за даряване.

И тук всъщност се появява много по-интересна възможност. Не просто да вземаме кръв от затворниците. А да превърнем кръводаряването в част от онзи труден процес, който би трябвало да се случва зад решетките – подготовката на човека да се върне обратно в обществото.

Преди армията осигуряваше кръв за преливане, сега могат да помогнат затворниците

Затова бих надградил първоначалната си идея. За всяко доброволно даряване на годна за преливане кръв – три дни по-малко от присъдата. Не като награда за добро поведение. Не като търговия с човешка кръв. И не като евтин начин някой да си „купи“ свобода. А като възможност човекът, който излежава присъда, да направи нещо реално полезно за друг човек – и за всеки такъв акт да получи реално признание от обществото.

Разбира се, медицинската годност трябва да бъде безусловна. Кръвта трябва да бъде изследвана по всички правила, а даряването да бъде доброволно и безопасно. Никакви компромиси не могат да съществуват там, където една грешка може да бъде платена от човек, който няма никаква вина за нея.

Но ако кръвта е годна, защо да не бъде приета?

Представете си ефекта. Човекът в затвора вече ще има още една причина да пази здравето си. Да не употребява наркотици. Да не се трови. Да се грижи за тялото си. Защото тялото му вече не е само негово. То може да се превърне в шанс за живот на някой друг.

Наказателната система обикновено казва на затворника: ти си отнел от обществото, затова обществото ще отнеме от теб свободата. Аз предлагам да добавим още едно изречение: Когато започнеш да даваш на обществото, обществото може да започне да ти връща свободата.

Това е съвсем различна философия. Тя не отменя наказанието. Не оправдава престъплението. Не изтрива жертвата. Но допуска една проста и фундаментална истина: човекът може да бъде наказан за това, което е направил, без завинаги да бъде определян от него.

Ако някой е осъден на пет години и в рамките на присъдата си доброволно дарява кръв десет пъти, това са трийсет дни. Един месец, през който той е направил нещо, от което друг човек може да има нужда, за да продължи да живее.

Разбира се, законът трябва да определи граници. Не всяко даряване може да се превръща автоматично в приспадане от присъдата. Трябва да има медицински критерии, ограничения във времето, контрол и ясни правила, за да не се превърне една добра идея в нова ниша за злоупотреби.

Но принципът е важен. Държавата трябва да създава стимули за онова поведение, което иска да вижда. Ако иска затворниците да излязат от затвора по-здрави, по-дисциплинирани и по-подготвени да живеят без престъпление, нека им даде причини да бъдат такива.

В момента наказателната система е построена върху една-единствена логика: да отнеме. Отнемаме свободата. Отнемаме времето. Отнемаме избора. После очакваме от човека да излезе оттам променен. Но промяната трудно се произвежда само с отнемане.

Понякога човек се връща към обществото когато започне отново да има какво да му даде. Една торба кръв не е покаяние. Не е индулгенция. Но е нещо много по-просто – полезност.

А за човек, който години наред е чувал от държавата единствено какво няма право да прави, може би е важно поне веднъж да чуе и: „Имаш право да бъдеш полезен.“

Има още един ефект, който не бива да пренебрегваме. Ако кръводаряването стане възможност за съкращаване на присъдата, наркотиците в затворите вече няма да бъдат само проблем на охраната и администрацията. Те ще се превърнат и в личен проблем на самия затворник. Защото човекът, който иска да се върне по-скоро при децата си, при родителите си, при съпругата си, при живота си, ще има допълнителна причина да пази собственото си тяло.

Това не е чудо. Не е и революция. Просто е добре измислен стимул. А обществото има нужда от повече такива стимули и по-малко морализаторство. Защото накрая въпросът не е дали затворникът заслужава три дни срещу торбичка кръв. Въпросът е какво правим с тези три дни.

Ако човекът ги е получил, защото е дал кръв, която е помогнала на друг да живее, тогава тези три дни не са просто отнети от присъдата. Те са върнати на живота.

И може би точно това трябва да бъде една от най-важните цели на наказанието – не само да брои дните до освобождаването, а да научи човека какво да прави с тях, когато отново станат негови.