Как Йосиф Сърчаджиев изигра Суетата

Има хора, които превръщат дори собственото си сбогуване в последна роля. Не защото търсят ефекта. А защото цял живот са разбирали разликата между достойнството и суетата. България научи за смъртта на Йосиф Сърчаджиев ден след неговото погребение. По негово изрично желание. Без преки телевизионни включвания. Без микрофони, насочени към разплаканите близки. Без репортери, които броят венците. Без камери, дебнещи за известни лица. Без поредното превръщане на човешката скръб в обществен спектакъл.

Ето на това се казва да си отидеш със стил.

Защото смъртта на известния човек почти неизменно събира множество. Но това множество никога не е еднородно.

Сред него има хора, които наистина страдат. За които загубата е лична. Хора, които си тръгват с чувството, че светът е станал по-беден.

Има и други. Онези, които застават на опашката пред ковчега, защото отсъствието им би било забелязано. Защото в определени среди присъствието на подобни церемонии е част от обществения етикет, а понякога и от личния пиар.

Има и трети. Те никога няма да го признаят. Но някъде дълбоко в себе си изпитват мрачно удовлетворение, че са надживели още един голям. Смъртта на другия за миг им изглежда като отсрочка за самите тях.

Вероятно именно затова Йосиф Сърчаджиев избра да не остави сцена за подобни роли. Последният му жест беше отказ от театъра на суетата. Колкото повече напредва животът, толкова по-ясно човек разбира колко малко хора са били истински негови приятели. Колко малко са носили следи от неговите болки в собствената си душа. Колко малко са онези, които не са обичали славата му, а самия него.

Може би затова думите на Сартр звучат толкова смущаващо и толкова вярно: „Адът – това са другите.“ Не защото другите непременно са лоши. А защото човешката суета често се оказва по-силна от човешката съпричастност.

Именно тази суета Йосиф Сърчаджиев отказа да допусне до собственото си сбогуване. За това се иска особен характер. И особена мъдрост. Но ако последният му жест буди уважение, животът му като актьор буди възхищение.

Колко голям всъщност беше Йосиф Сърчаджиев, може да се разбере от един любопитен факт, останал почти незабелязан у нас.

Когато подготвяше Бил Скарсгард за главната роля в „Носферату“, Робърт Егърс – един от най-влиятелните режисьори в съвременното кино – му възложил да гледа „Време разделно“. Не като историческа справка. Не заради атмосферата. А заради Караибрахим.
Заради погледа. Заради жестовете. Заради присъствието. Тоест – заради актьора Йосиф Сърчаджиев.

Едва ли има по-голямо признание за български артист от това негово превъплъщение да се превърне в школа за една от най-очакваните роли в световното кино.

Истинските актьори не оставят след себе си само филми. Те оставят мерило. Мярка за талант, която други поколения се опитват да достигнат. Йосиф Сърчаджиев беше именно такъв артист. И може би последната му роля беше една от най-силните. Без сцена, публика и аплодисменти. Само с един тих, благороден отказ да превърне собствената си смърт в обществено представление.

Така той изигра Суетата.

Като не ѝ позволи да изиграе него.