Световното започва, а нашите вече са на плажа

Дълги полети през океана. Смяна на часови пояси. Непоносима жега. Огромни очаквания. Напрежение. Битки на терена. Умора. Разочарование.

За щастие българският национален отбор по футбол си спести всички тези неудобства.

Нашите момчета няма да се тревожат за сложна логистика между САЩ и Мексико, няма да пресмятат шансове за осминафинали и няма да се чудят как да спрат някоя световна суперзвезда. Причината е проста и добре позната на родния фен – България отново не успя да се класира за световните финали. Дори сега, когато шампионатът е разширен до невиждани мащаби и приема повече гости от морски курорт през август.

Докато останалите национални отбори тепърва ще се потят по терените отвъд океана, ваканцията за нашите футболисти вече започна. Същото важи и за ръководството на БФС, което отдавна е достигнало онази завидна вътрешна хармония, при която отсъствието на успехи не нарушава спокойствието.
Затова нека пожелаем прекрасно лято на най-миролюбивия национален отбор в света. Отбор, който години наред последователно доказва, че футболът може да съществува и без досадния навик да побеждаваш когото и да било.

Междувременно световното първенство започва днес.

Любопитно е, че на територията на основния домакин – САЩ – футболът продължава да бъде наричан „сокър“. Нямам представа откъде е тръгнала тази езикова екзотика. Защото трудно може да има по-логично име за този спорт от „футбол“ – от английските foot (крак) и ball (топка).

Още по-забавно става, когато разберем, че американците използват думата „футбол“ за съвсем друг спорт. В него не се играе с топка, а с нещо, което подозрително напомня на добре узрял пъпеш. И почти никой не го рита. Напротив – носи се предимно с ръце. Ако езиковата логика беше футболен съдия, тук вероятно щеше да покаже директен червен картон.

Но като оставим настрана етимологическите недоразумения, българите пазят хубави спомени от едно друго футболно лято в Съединените щати.

Лятото на 1994 година.

Тогава България изпрати отвъд океана не просто национален отбор, а млади мъже, които не приемаха поражението като неизбежна съдба. Футболисти с талант, характер и безкомпромисна жажда за победа. С кохонес, както биха казали испанците.

Те не търсеха оправдания. Не обясняваха защо не може. Просто излизаха срещу най-добрите в света и ги побеждаваха.

Затова през следващите дни, когато гледаме световното първенство по телевизията, нека вдигнем наздравица за онези момчета.

За отбора, който накара цяла България да мечтае.

И нека си пожелаем някой ден отново да видим национален тим, съставен от футболисти като тях. Защото световните първенства идват и си отиват, но примерът на победителите остава.

А надеждата – колкото и да е изпитвана през годините – все още не е отпаднала в квалификациите.