Има една каста, която не се вълнува от цените на продуктите в малката кошница

Правителството демонстрира амбиция да овладее растящите цени на основните хранителни продукти. Това е правилна и необходима политика. Всеки кабинет е длъжен да следи дали гражданите могат да си позволят хляб, мляко, яйца и останалите стоки от така наречената малка потребителска кошница.

Но докато държавата брои стотинките в джоба на обикновения човек, обществото очаква същата решителност и по отношение на една друга, далеч по-скъпа кошница – тази на държавните търтеи.

Чухме заявки за реформи. Чухме обещания за ревизии. Но все още не сме видели същинско разчистване на бордовете на държавните предприятия. А именно там продължава да съществува една привилегирована каста, която живее в паралелна реалност.

Тези хора получават по 5000 евро и повече месечно. Срещу какво? Най-често срещу участие в едно заседание на месец. Подписват няколко документа, изслушват няколко доклада, разменят няколко банални реплики и се разделят до следващата среща след четири седмици. За този символичен труд българският данъкоплатец плаща възнаграждения, които мнозина лекари, инженери и университетски преподаватели не могат да достигнат дори след десетилетия професионален труд.

Разбира се, официалната версия е друга. Бордовете били гарант за доброто управление и контрола. Практиката обаче показва нещо различно. Именно през тези структури преминават обществени поръчки, конкурси и решения за милиони. Ако става дума за държавна болница, членовете на управителния или контролния съвет участват в решенията кой ще доставя лекарства, медицинска техника или консумативи. Там, където се разпределят големи публични средства, неизбежно възниква и изкушението. Затова бордовете отдавна са се превърнали не толкова в управленски инструмент, колкото в удобна среда за политическо влияние, лобизъм и добре платено мълчание.

Именно тези хора не се интересуват дали киселото мляко ще поскъпне с двадесет стотинки или ще поевтинее с десет. Те не чакат промоциите в супермаркета. Не сравняват цените на олиото. Не се чудят дали да заредят автомобила днес или след седмица.

Техните грижи са от друго естество. Да купят ли още акции от технологичен фонд. Да инвестират ли в поредния апартамент. Да сменят ли автомобила с по-луксозен модел. Или може би да резервират поредното екзотично околосветско пътешествие.

Това е социалната пропаст, която разяжда чувството за справедливост. Не толкова разликата между бедни и богати, колкото разликата между хора, които работят за доходите си, и хора, които получават привилегии по линия на политическото покровителство.

По мои проучвания става дума за около хиляда души, разпределени в приблизително 230 държавни компании под шапката на различни министерства. Тези структури нямат пряко отношение към оперативното управление. Всяко предприятие разполага със свое ръководство, което носи отговорност за резултатите. Бордовете са отделен слой – допълнителна надстройка, която е повече паразитна, отколкото полезна.

Ето защо обществото очаква не само спад на цените в малката кошница. Очаква и нещо друго – истинска политическа смелост за ликвидиране на тази система от привилегии.

Главите трябва да паднат. Не десетки, а стотици.

И то не за да бъдат заменени с нови партийни назначения. Защото това няма да бъде реформа. Това ще бъде обикновена подмяна на едни търтеи с други.

Ако днес бъдат отстранени търтеите на Пеевски, Борисов, Трифонов и БСП, за да бъдат заменени с търтеите на новата власт, резултатът ще е същият. Данъкоплатецът отново ще плаща. Само имената върху табелките ще бъдат различни.

Истинската реформа започва тогава, когато паразитната система бъде демонтирана, а не пренаселена. Всичко останало е козметика. А България отдавна няма нужда от козметика. Тя има нужда от санитарно прочистване.