Някогашните свръхбогати българи не са се хвалели с яхти и частни палати, друга е била мярата

Имало е свръхбогати българи още по време на Възраждането. Хора с търговски усет, с кантори и складове из цялата Османска империя, с кесии, пълни с жълтици, и с авторитет, който е отварял врати от Цариград до Виена. Имало ги е и след Освобождението – индустриалци, банкери, търговци, собственици на обширни земи и предприятия. Но най-важното е друго: тогава богатството не е било самоцел. То е било отговорност.

Днес често измерваме успеха в конски сили, квадратни метри и дължина на яхтата. В онези времена мярата е била друга. По-висока. По-благородна. По-българска.

Тогава богатите не са си мерели автомобилите, частните самолети, имотите и любовниците. Състезавали са се кой ще построи повече училища. Кой ще вдигне храм. Кой ще отвори библиотека. Кой ще изпрати бедно, но талантливо българско дете да учи в европейски университет. Защото са разбирали една проста истина – че човек не става велик с това, което притежава, а с онова, което оставя след себе си.

Достатъчно е да си спомним Евлоги Георгиев и Христо Георгиев. Двама братя, превърнали богатството си в паметник на духа. Те не просто са дарили средства за построяването на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Те са подарили бъдеще на България. Хиляди лекари, учители, учени, писатели и общественици са минали през тези аули. И всяко поколение, прекрачило прага на университета, неволно произнася имената им с уважение.

Същото важи и за Александър Георгиев – Коджакафалията – бургазлията, който е можел да живее като ориенталски владетел, но е избрал да бъде баща на бедните. Дарявал е земи, домове, средства, надежда. Не за показност. А защото е вярвал, че богатството има смисъл само ако служи на народа.

Тези хора са давали не милиони, а милиарди по днешната стойност на парите. И въпреки това не са чувствали нужда ежедневно да доказват колко са велики. Делата им са говорели вместо тях.

Ето защо ми се иска да отправя един призив към днешните богати хора на България.

Опитайте да последвате примера на онези наши предци.

Яхтите и бентлитата ще ги карате, докато сте живи. Но ако помогнете на българската култура, на изкуството, на образованието, на болниците, на науката – тогава ще се случи нещо много по-голямо от демонстрацията на богатство.

Ще направите името си безсмъртно.

Има особена енергия в доброто, което остава след теб. Особена светлина. Тя не може да се купи с пари, но може да бъде създадена чрез тях. Някога българските милионери са го разбирали. Дано и днешните го разберат.