Момиче измина стотици километри, за да избяга от брак по принуда

Алия – чието име е променено от съображения за сигурност – е изминала стотици километри от своето село до Кабул, за да избяга от брак по принуда.

Пътуването с такси миналата година, заедно с братовчедка ѝ – покрити от глава до пети, така че да се виждат само очите им, както изискват правилата – било изключително необичайно и рисковано в Афганистан, където във всеки момент можели да бъдат спрени от талибански инспектори, налагащи правилата, забраняващи на жените да пътуват на дълги разстояния без придружител мъж от семейството, пише BBC. 

Но Алия, която е на 19 години, и братовчедка ѝ не били спрени на нито един талибански контролен пункт и успели да стигнат до столицата.

„Излъгах семейството си, че идвам тук, за да се срещна с приятели и бивши съученици. Но това не е вярно. Те не са тук. Истинската причина е, че ако бях останала в Дайкунди, щяха да ме принудят да се омъжа.“ Вместо това тя пристигнала в Кабул с план: записала се на курс по английски език.

Тези краткосрочни частни курсове с тясна насоченост – достъпни само за хора, които могат да си ги позволят – заедно с медресетата, които се фокусират върху религиозното образование, са единствените възможности момичетата в Афганистан да учат след началното училище. Но нито едно от тях не може да замени официалното образование.

Изминаха почти пет години, откакто талибаните забраниха на момичетата над 12 години да посещават училище, като през това време бяха давани различни обяснения защо забраната все още е в сила. Години, през които момичета като Алия израснаха без образованието, което искат и от което се нуждаят. Години, през които пътят към кариера беше практически затворен, стеснявайки възможностите им, докато милиони момичета в Афганистан не останаха само с един избор: брак.

Историята на Алия е необичайна не само заради нейната смелост. Тя също така идва от семейство, което има финансовата възможност да се възползва от малкото достъпни възможности за младите жени – рядкост в държава, където според ООН трима от всеки четирима души не могат да посрещнат основните си нужди.

Не е така, че семейството на Алия не иска тя да учи – те приели желанието ѝ да остане в Кабул и дори сега плащат курса ѝ по английски – но дори и те са ограничени от реалността на живота в Афганистан. „Преди забраната родителите ми силно ме насърчаваха да ходя на училище. Казваха ми, че със сигурност мога да постигна мечтата си да стана пилот. Но сега казват, че най-доброто за мен е да се омъжа, защото не мога да ходя на училище, в университет, дори не мога да работя.“

Алия вече получава предложения за брак. Тя се страхува, че може да се наложи да приеме някое от тях, и се страхува, че семейството, в което ще се омъжи, може да не ѝ даде свободата, която има при родителите си. „Някои семейства могат да бъдат много ограничаващи. Възможно е да ми кажат да забравя мечтите си. Изобщо не гледам положително на това.“

Но решимостта ѝ е непоколебима. „Ако семейството ми не ме принуди да се омъжа, ще чакам. Ще се съпротивлявам до последния си дъх.“ Но съпротивата е трудна. 

Забраната на талибанското правителство върху образованието вече има необратимо въздействие върху живота на безброй жени и момичета. Според ООН, ако забраната остане до 2030 г., „повече от два милиона момичета ще бъдат лишени от образование след началното училище в държава, която и без това има едни от най-ниските нива на женска грамотност в света.“

„Да имаш съпруг не е единствената мечта на една жена. Първо трябва да може да стои на собствените си крака, да бъде независима и след това да се омъжи и да създаде семейство. Но аз влязох в този нов живот без нищо от това. Мечтите ми останаха неизпълнени“, казва Шама. Преди талибаните да дойдат на власт, Шама отказвала много предложения за брак. „Отказвах ги, защото образованието беше по-важно за мен от всичко. Това, което исках за себе си, не беше това, което те [бъдещите съпрузи] искаха за мен“, казва тя. Сега тя споделя, че е постоянно под стрес и дори филми, в които жени учат или работят, я разстройват.

Съпругът ѝ се държи добре с нея, но мъката от това, че никога не е получила шанс да разгърне потенциала си, никога не я напуска. „Много ми е трудно. Чувствам се сякаш съм затворена в дома си. Живея само заради децата си“, казва тя.

18-годишната ѝ сестра Нора сега се страхува, че и нея я очаква същата съдба. „Твърде млада съм, за да се омъжвам. Искам да продължа образованието си. Чувствам се сякаш съм в затвор. Страхувам се да излизам заради правителството, а у дома майка ми казва, че трябва да се омъжа“, казва Нора, която често сънува, че отново е в училище.

Но тя не вярва, че някога ще се върне в училище при управление на талибаните. „Талибанското правителство каза, че училищата за момичета са затворени до второ нареждане. Но вече минаха четири години и половина. Всеки ден чакаме това съобщение.“

В талибанското правителство има разделения по въпроса за образованието на жените, които са очевидни за нас, но върховният лидер само затяга позицията си през годините.

Жените и момичетата помнят деня, в който училищата бяха затворени за тях, сякаш беше вчера.

„Само плаках и ридаех цял ден и цяла нощ“, спомня си Алия. „Не можех да спя една седмица. Чувствах се като ходещ мъртвец.“

„Когато виждам мъже на моята възраст, които са завършили и ходят в университет – се чувствам ужасно, сякаш горя в ада“, добавя тя.

Жените са изправени и пред множество други ограничения, наложени от върховния лидер на талибаните, които на някои места се прилагат строго, а на други има малко повече свобода.

btv