С летящия автобус от Видин до Варна*

Малкият Армани беше развълнуван. Щеше да види морето за пръв път – онова митично синьо пространство, за което дядо му Асан говореше с уважението, с което в бедните квартали се произнасят думите „чужбина“, „еврофонд“ и „далавера“. Старият твърдеше, че край морето хората ходели с пълни портфейли, а сервитьорките гледали на клиента не като на човек, а като на сезонен природен ресурс. Не като във Видин, където и джебчиите вече работеха по-скоро от носталгия.

Армани и баща му Исус се качиха на автобуса за Варна. Машината беше лъскава, аеродинамична и подозрително чиста – сигурен белег, че е купена с европейски проект. Настаниха се удобно. След малко към автобуса се зададе шофьорът.

Още отдалеч личеше, че човекът води тежка битка с гравитацията. Залиташе наляво, после надясно, сякаш демокрацията лично го буташе по тротоара.

– Тате, ама тоз е кьор-кютук пиян! Как ще кара до Варна? – възкликна Армани.

Исус дори не трепна. Той принадлежеше към онова поколение българи, което бе преживяло толкова абсурди, че вече приемаше реалността като форма на фолклор.

– Спокойно, синко. Сателит ще ни управлява от небето. След час и половина ще сме във Варна. Маршрутът е програмиран. Автопилотът ще кара автобуса през цялото време.

Шофьорът междувременно се стовари на седалката, натисна един бутон, отпусна глава назад и почти мигновено захърка. Автобусът плавно се издигна на пет метра над земята, завъртя се като самоуверен държавен чиновник около обществена поръчка и полетя на изток.

– Ама защо изобщо има шофьор тогава? – продължи Армани.

– Психолозите така препоръчали. Хората още свикват с летящите превозни средства. Чувстват се по-спокойни, ако отпред има човек. Дори да не прави абсолютно нищо.

Тук Исус неволно формулира цялата философия на съвременната държава.

Армани замълча и се загледа през прозореца. Под тях се нижеха поля, селца, изоставени фабрики, соларни паркове и църкви с нови позлатени куполи, построени насред обезлюдени места – сякаш Бог беше останал последният жител.

Пътуването беше приятно. Нямаше дупки, нямаше катастрофи, нямаше ТИР-ове, които да изпреварват в мъглата. Технологията най-после бе решила онова, което администрацията не успя за половин век.

По едно време под тях се появи дълга, широка сива лента. По нея пъплеха тежки машини, багери, камиони и хора със светлоотразителни жилетки, които изглеждаха така, сякаш строят египетска пирамида с държавна субсидия.

– А това какво е, тате?

Исус хвърли поглед надолу и въздъхна с онази умора, която българският мъж наследява по бащина линия.

– Това, сине, е магистрала „Хемус“. Продължават да я строят.

– Ама защо? Нали колите вече летят?

– Защото, сине, тази магистрала е изхранила поколения политици. И още ги храни. 

Армани помълча няколко секунди, докато обработваше чутото с детската си логика, която все още не бе достатъчно развратена от обществения живот.

– Крадат ли, тате?

Исус се усмихна тъжно. Това беше усмивката на човек, който знае, че моралът в България е предимно теоретична дисциплина.

– Крадат, сине. То и ние крадем. Ама може да се каже любителски. Истинските професионалисти са в политиката.

Автобусът продължи да лети към морето – лек, тих и автономен. Само държавата долу продължаваше да се движи по стария начин: бавно, шумно, продължавайки да строи магистрала „Хемус“.

*Текстът е политическа сатира

Още политическа сатира от автора:

След магазините за хората – създават и държавни публични домове!

Приказка за киселата джанка и райската ябълка (ПОЛИТИЧЕСКА САТИРА)

На политическия връх гърми и трещи, а в подножието му някой яде хайвер

Изтече запис от работната среща на световните лидери в Овалния кабинет