Кога и как „Евровизия“ бе превърната в гей парад?

„Дами и господа, и всички между тях“. Това е най-често чуваното обръщение в този сезон на „Евровизия“ от водещите Виктория Сваровски и Михаел Островски. То отлично представя същността на проявата и се вписва блестящо в новговора на либерал-глобалистката идеология. Сценаристите този път нарочно са се спрели на него. По-удобно е, тъй като от година на година буквите в официалното съкращение ЛГБТККюИП2САА+ се трупат ли трупат. И то просто става невъзможно за запомняне и изговаряне от сцената. 

Докато с „всички между тях“ хем са обхванати прословутите 72 пола, измислени в Давос, хем е намерен заместител на разтягащата се като локум след „л“ и „г“ абревиатура. Понеже мнозина нямат грам представа какво значат повечето букви в нея, ето: 

• Л — лесбийки (Lesbian)  

• Г — гей (Gay)  

• Б — бисексуални (Bisexual)  

• Т — трансджендър (Transgender)  

• К — куиър (Queer)  

• Кю — неизяснили идентичността си (Questioning)  

• И — интерсекс (Intersex)  

• П — пансексуални (Pansexual)  

• 2С — двудушевни (Two-Spirit)  

• А1 — асексуални (Asexual)  

• А2 — съюзници (Allies) — хетеросексуални, подкрепящи ЛГБТ  

• + — всички останали идентичности, ориентации и полови вариации до 72. 

Плюсът накрая съвсем не е знак, че трупането на символи е спряло. Напротив. Догодина по това време със сигурност ще са композирани още един-два... Но да се върнем на шоуто. Ако през 2026 година някой има съмнения, че „Евровизия“ е най-големият гей парад в света, организаторите на проявата се постараха да ги разсеят категорично още в началните секунди от първия полуфинал. Той започна със сюжет, в който младо момче израства до възрастен гей, гледайки неспирно конкурса.

Бели хора, които не оставят след себе си деца – идеологическото внушение, с което се облъчва милионната аудиторията на зрелището, е съвсем откровено.

„Евровизия“, разбира се, не винаги е била това, на което сме свидетели днес. Основателите ѝ в онази по-консервативна Европа от 50-те години на миналия век замислят проявата като среща на култури. Дълги години тя е тъкмо това. На сцената изпълнителите от участващите страни пеят на своите официални езици. Когато човек изпълнява песен на матерния си език, той несъзнателно влага в нея колорита на съответния изказ, особеното звучене, характерните за родното слово мелодика и извивки. 

А и самите композиции са пропити от местния манталитет и фолклор. Така всяка една представлява различна вселена, но също повод хората в единия край на континента да чуят и да се научат да разпознават езика на техните себеподобни в другия. Кога иначе зрителят в една Гърция например би могъл да чуе песен на норвежки? Или пък във Финландия – изпълнение на словенски… 

Превръщането от либерал-глобалисткото политбюро в Давос на хомосексуализма (наред с мигрантите) в едно от главните течения на идеологията няма как да подмине такова масово шоу, гледано от милиони. Процесът е бавен и постепенен. Използван е прословутият социологически модел „Прозорецът на Овъртън“. Той описва как определени идеи или практики, които първоначално са смятани за невероятни или крайни, лекичко и незабележимо се „наместват“ в съзнанието на масовия зрител на „Евровизия“, докато станат част от статуквото и дори желани.

Виктория Сваровски изнася гей лекция от втория полуфинал на „Евровизия 2026“, в която „студентът“, задаващ най-логичен въпрос, е представен като глупав, назадничав профан.

„Прозорецът на Овъртън“ се разтяга плавно на фестивала от 90-е години на миналия век. През 98-а на сцената се появява транссексуалната израелка Дана Интернешънъл с евроденс парчето „Дива“. До този момент песните са оценявани от професионални журита. Те следят за строги музикални и артистични критерии. Дана Интернешънъл е твърде далеч от много от тях. Но около нея „Евровизия“ организирана рекламна кампания, на каквато не се е радвал нито един „различен“ изпълнител преди това. 

Опасността журитата да я пренебрегнат е огромна. За целта организаторът, Европейският съюз за радио и телевизия (ЕСРТ), също на свой ред, като Европейския съюз, по това време вече превзет от Давос, променя правилата на конкурса. През 1998 г. журитата са изхвърлени. Гласуването е поверено само на зрителите по телефона.

Докато в Западна Европа централите са почти напълно цифровизирани, в останалата част от участващите държави те са все още аналогови, несигурни. Там за всеки случай са определени резервни журита, но до услугите им не се стига. Отчетността дали точно посочената бройка от гласувалите е действителната е относителна. Дана интернешънъл побеждава. 

Едновременно с това ЕСРТ започва да раздава голям брой от билетите за шоуто напълно безплатно на ЛГБТ организации по целия свят, за да насърчава членовете им да присъстват. В началото това е леко замаскирано, тъй като „Прозорецът на Овъртън“ все още не се е разтворил напълно. ЛГБТ организациите са посъветвани да създадат национални фен клубове на „Евровизия“. Макар и отделни структури, на практика те се припокриват.

Ако човек си направи труда да гледа различните издания след средата на 90-е, лесно ще забележи как зрителите в залите бавно, но неотклонно се променят. От семейно шоу ЕСРТ полека и внимателно, но достатъчно настъпателно, го превръща в гей такова. Когато цяла Европа е вече индоктринирана от либерал-глобализма и нейните идеологеми са възприети от масовия жител като норми, журитата са върнати обратно. Те са вече дресирани и с охота гласуват подобаващо дори за жена с брада. Въпросните фен клубове оцеляват чак до днес, но това е по-скоро инерция. Иначе отдавна не са нужни като прикритие. 

Знаейки на каква точно проява отива, всеки участващ изпълнител е изправен пред дилемата или да се слее с масовата халтура, да поджаска кълки с нея и да създаде „Тик-ток“ подложка... Или все пак да подходи по-професионално, наблягайки на мелодията и, възползвайки се от милионната аудитория, да отправи и някакво послание. 

Очевидно България се е спуснала по най-лесното надолнище. Цялата философия на „Бангаранга“ е изградена около една дума, татуирана с главни букви върху челото на слушателя. Идеята е да не ти остави припев, който да запееш, а рефлекс. Чуваш го веднъж и мозъкът ти вече започва да го произвежда сам, като развалена машина за дъвки. 

Всяка година на „Евровизия“ има по две-три такива парчета. Едно от тях почти винаги се превръща в иконично за онези, които се числят към контракултурата, без да осъзнават, че при либерал-глобализма тя е дори основна, и обира гласовете ѝ. През 2026 за тази ниша Дара се конкурира с „Ферто“ („Дай насам“) на гърка Акилас Митилинеос, който в крайна сметка се оказа предпочетеният. И то е логично – човекът пее на гръцки. Каква контракултура ще е, ако залага на англоезично изпълнение!?

Да бяхме все още 1998 година, „Φέρτο“ можеше и да спечели. Но колкото и да са зомбирани идеологически, в националните журита все пак има хора с музикално ухо. Те вече биха преглътнали примерно мъж с огромни цици, но поне да пее правилно нещо, което е музика. Журитата никога няма да възнаградят с много точки подобни недоразумения за „Тик-ток“. А само вярващите си, че са субкултурни гласове, не стигат за победа. 

Дара е фолклорна певица, а България има и история, и народна музика, и традиции, с които да създаде цяла музикална легенда. Дори с риск да не спечели. Но го прави не тя, а Хърватия. Страната се класира за финала с песен, в която се разказва за турското робство и за християнските татуировки като защита на младите момичета от османските насилници и изнасилвачи. 

Изпълнението е на хърватски език и няма нищо общо с цялата тази „прогресивна“ и либерал-глобалистка тирада отвсякъде. То осъжда вековното османско иго по хърватските земи и напомня древната традиция да се нанасят християнски мотиви по телата на славянките, за да ги пазят от отвличане, обръщането им в исляма. И за това колко много от тях са избрали смъртта пред подчиняването им на турско сексуално робство. 

Да, хърватите няма да спечелят с това, защото тази година се очаква да победи безупречното и силно финландско поп-рок парче „Лиекинхейтин“ („Огнехвъргачка“, Liekinheitin), което също не е на английски език. Но дори при това положение не е без значение с какво точно ще те запомнят от „Евровизия 2026“. Едната славянска страна предлага безсмисленото и безидейно джаскане „Бангаранга“, а другата: 

„Когато палиш свещ, попитай своята баба 

защо е раждала дъщерите си в страх, 
защо толкова много от тях са избрали гроба. 
Защото нашите майки не са раждали роби.“