Манол Пейков: След като разбрах, че няма да ставам депутат, изпитах отдавна забравено чувство за свобода, почти граничещо с еуфория
Лидерът на "Продължаваме промяната" Асен Василев избра да стане депутат от Пловдив. По този начин култовият Манол Пейков остана извън състава на 52-рото Народно събрание.
Ето коментара на Манол Пейков:
Да се върнеш в нормалния живот след няколко години в парламента е като да усетиш отново земното притегляне след дълъг престой на Международната космическа станция – объркващо и опияняващо едновременно.
Винаги съм твърдял, че дългото кeсане в парламента е силно нездравословно – защото човек постепенно загубва връзка с реалността. Само дето хванеш ли се веднъж, е трудно да се пуснеш – не само заради очакванията на околните, но и заради създадената инерция, недовършените проекти, нереализираните надежди, в които все още не си спрял да вярваш.
Ако за нещо искрено съжалявам – то е, че изоставям колегите, тъкмо когато сме се посработили. И когато най-накрая съм се свèтнал как да подхвана един проблем и да го добутам до (що-годе) положителна развръзка.
От друга страна – оставям групата на "Да, България" в отлична форма, а в лицето на Алекс Стеркова (с която съм работил по куп културни теми) имаме надежден човек, който да поеме щафетата в Комисията по култура.
При това спрямо предишното Народно събрание групата е набъбнала с цели двама души (да, знам, че не е много, но все пак е нещо!), които събраха общо почти 10,000 преференции в своите избирателни райони и за чието привличане към групата (и политиката изобщо) имам лична заслуга. Което е повод за гордост.
В парламента научих доста нови неща за себе си и създадох страхотни приятелства – пряк резултат от прекараните заедно 20-часови парламентарни сесии и факта, че всеки божи ден залагаш личната си репутация на човека до теб и неговия вот.
Въпреки огромното напрежение, ежедневието в тази компания истински ще ми липсва. Научих от първа ръка и много неща за света на политиката (в който никога не съм плувал като риба във вода).
Например – че хората са еднакви навсякъде. Или че 80% от нещата в политиката се случват по чисто битови причини. Или че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-трудно – и по-важно! – става да отстояваш ценностите и принципите си.
Удовлетворението от това, че сме устояли, че заедно, като екип, сме надмогнали поредното предизвикателство, ми беше много по-чест спътник от чувството на разочарование – въпреки впечатлението на част от нашите избиратели, че никаква не сме я свършили.
Щастливите моменти бяха повече от прибиранията след работа с увесен нос. Смислените разговори – повече от кавгите и грозните сблъсъци.
Давам си ясна сметка, че за разлика от мнозина, за които политиката е идея-фикс, за мен тя е просто средство за постигане на смисъл. Може би това е една от причините – ведно с изобилната ми емоционалност и неунищожимото ми чувство за справедливост – изявите ми в парламентарна зала да предизвикват толкова полярни реакции – от обожание до ненавист.
Политизирах се след 40-тата си година – когато си дадох сметка, че ако не поемем нещата в своите собствени ръце, няма на кого да се надяваме. Това обаче и за миг не промени убеждението, с което живея от дете: че в този живот няма нищо по-важно от изкуството и културата. И че те са единственият ни път към безсмъртието.
Лично за себе си нямам и капка съмнение, че ако с нещо бъда запомнен отвъд този живот, то няма да е с петте ми мандата в парламента – а ще е нещо, свързано с изкуство и култура.
Затова вчера – след като научих, че няма да ми се налага да стягам куфарите за София идната седмица – изпитах отдавна забравено чувство за свобода, почти граничещо с еуфория.
А от дъното на душата ми започнаха да изплуват дълбоко погребани желания.
Пее ми се. Превежда ми се поезия. Издават ми се книги.
Пътува ми се – но така, че да разполагам с времето си и да не ме връщат от средата на пътя, без значение дали ме няма за ден или за седмица.
И да, знам, че битките, които водя на парламентарен терен са важни за бъдещето на дъщеря ми и нейните връстници – но също така зная, че всяка минута, прекарана с нея, струва повече от цял месец в компанията на удължителни бюджети и подкъсени еквилибристики.
В едно може да сте сигурни, обаче – където и да се озова, ще продължа да руша стени. И да строя мостове. И ще ме разпознаете я по мириса на прясна вар, я по трясъка на нечие рухнало его.