Питайте кандидатите за властта кога ще разширят измерването на замърсителите във въздуха

Бургас е град с лошия навик да преглъща миризмите, които вятърът носи. От десетилетия насам тук се води една тиха, но упорита война: между правото да дишаш спокойно и невидимите източници на зловоние, които периодично обсаждат ежедневието. Формално мониторинг има. По документи всичко е наред. Но на практика никой никога не успява да каже с точност какво дишат бургазлии и откъде идва то.

Това мълчание не е случайно. То е резултат от години институционално бездействие, разпределено равномерно между управления от целия политически спектър. Властите идват и си отиват, но въпросът остава без отговор, без решение, без воля. А гражданите се оплакват – често, емоционално, но разпокъсано. Без организация. Без натиск. Без последствие.

Истината е проста и неудобна: докато бургазлии чакат някой друг да им свърши работата, нищо няма да се промени.

И ето че дойдоха онези трийсетина дни от годината, когато политиците слизат от Олимп и влизат в личното пространство на хората. Усмихнати, достъпни, внимателни. Ще ги видите по улиците, по площадите, по пазарите. Ще ви подадат ръка. Ще ви попитат как сте. Ще ви обещаят бъдеще.

Тогава е моментът да попитате и вие.

Когато срещнете бургаските водачи на листи – Румен Радев, Жечо Станков, Мирослав Иванов, Калин Стоянов, Цончо Ганев и Крум Зарков – не ги оставяйте да говорят абстрактно. Не ги оставяйте да се плъзгат по теми, които не болят. Питайте ги конкретно: кога ще бъде разширено измерването на замърсителите във въздуха на Бургас? И настоявайте отговорът да бъде публичен, ясен и обвързан със срок.

Защото технически това е напълно възможно.

На 31 октомври миналата година министърът на околната среда и водите Манол Генов заяви уверено в Бургас:
„Много скоро изпълнителната агенция ще разполага с по-съвършени уреди. До края на годината ще имаме мобилни станции за по-широко измерване на различни вещества в атмосферния въздух.“

Думи, произнесени в момент на натрупано напрежение. В момент, когато търпението на града вече бе изтъняло до крайност. Когато „миризливите атаки“ не бяха просто дискомфорт, а се превръщаха в хронична тревога. Министърът говореше, за да успокои. Да демонстрира контрол. Да внуши, че държавата вижда, чува и действа.

След това не последва нищо.

Новата година дойде. С нея и познатата тишина. Няма яснота дали обещаните мобилни станции изобщо са поръчани. Няма отчет, няма срокове, няма обяснение. Само въздух – същият този въздух, за който никой не може да каже какво съдържа.

А истината е, че разширяването на палитрата от измервани вещества не е нито екзотика, нито технологично предизвикателство. Дори монтираните в момента постоянни измервателни станции могат да мерят повече неща. Само трябва да се калибрират. Това е в компетенциите на Изпълнителна агенция по околна среда. Още през август миналата година директорът на РИОСВ Павел Маринов го потвърди публично. Следователно въпросът не е „можем ли“, а „искаме ли“.

А „искаме ли“ зависи не от институциите, а от обществото.

Да, понякога може да сме подозрителни до крайност. Понякога миризмата, която носи нощният вятър, може да е просто неприятна, без да е опасна. Но това не отменя правото ни да знаем. Защото здравето и спокойствието не са лукс. Те са първични блага.

И когато питаме „Какво дишаме?“, не задаваме капризен въпрос. Задаваме най-основния, екзистенциален въпрос. На него държавата е длъжна да отговаря.

Но ако не бъде питана – няма да го направи.