Театрите на ръба: остарелият модел на финансиране тласка сцената към нова криза

Българските театри все по-открито говорят за криза, която отдавна не може да бъде обяснена само с временен недостиг на средства. В основата ѝ стои модел на финансиране, който според самия министър на културата Найден Тодоров е морално остарял, а според директори и артисти вече не просто затруднява работата, а поставя под въпрос нормалното съществуване на сценичните институти. В последните дни темата беше изведена с острота от позициите на театри, съсловни организации и самото министерство, което призна, че системата е изчерпана и се нуждае от промяна.

Проблемът при театрите днес не е само дали имат публика. Парадоксът е, че дори силни и разпознаваеми културни институти стигат до ситуация, в която активността им не носи стабилност, а напротив - вкарва ги в постоянна борба за оцеляване. Когато един театър е принуден да мисли първо как да закърпи бюджета си, а после какво изкуство да създава, самата логика на културната политика се обръща. Вместо сцената да е място за художествен риск, за развитие на трупи и за работа с публика, тя се превръща в терен на всекидневно финансово оцеляване. Именно това стои зад острите предупреждения, че част от театрите са натрупали тежки разходи и живеят в състояние на продължителна несигурност.

Най-болезненият знак за това състояние са самите хора в системата. Актьори, музиканти, технически екипи и администрация работят в среда, в която предвидимостта липсва, а възнагражденията често не отговарят на квалификацията, натоварването и обществената роля на професията. Когато артист с висше образование и години подготовка се оказва на доход, близък до минималното заплащане, това вече не е само социален проблем. Това е пряка заплаха за бъдещето на театрите, защото обезсърчава младите хора да влизат в професията и тласка вече утвърдени творци към изтощение, компромиси или напускане.

При театрите в провинцията напрежението се усеща още по-рязко. Там сцената често е не просто културна институция, а един от малкото центрове на обществен и духовен живот. Когато тези театри изнемогват под тежестта на сметки, ограничени бюджети и по-труден достъп до публика и спонсорство, ударът не е само по една сграда или една трупа. Ударът е по културната карта на страната. Затова и разговорът за театрите не може да се води единствено през София или през големите заглавия. Въпросът е каква държава искаме да бъдем - такава, в която културата оцелява по инерция, или такава, в която сценичните изкуства са осъзнат обществен приоритет.

От Министерството на културата вече заговориха за стандартизиране на културните институти според място, дейност, персонал и публика, както и за модел, който да прекъсне механичното обвързване между приходи и държавно дофинансиране. По публично представената рамка се обсъждат нови категории институти, по-предвидими бюджети и отместване от чисто пазарния принцип, който според критиците деформира мисията на театрите. Наред с това министърът посочи, че системата е генерирала дефицит над 20 млн. лв. и че в сегашния си вид не работи устойчиво.

Това е съществен момент, защото за първи път отдавна темата за театрите не се свежда само до оплакване от безпаричие, а се поставя като въпрос за модел. А моделът е онова, което решава дали една сцена ще има свобода да прави стойностен репертоар, дали ще може да поддържа трупа и дали ще работи с публика в дълъг хоризонт. Ако системата награждава единствено оборота, тя неизбежно започва да изкривява творческите решения. Ако обаче тя е съобразена и с обществената функция на даден театър, тогава се отваря възможност за по-устойчиво развитие.

При театрите винаги има едно изкушение темата да бъде сведена до числа - субсидии, приходи, дефицити, лимити. Но зад тези числа стоят актьори, режисьори, драматурзи, сценични работници и публика. Стоят и градове, в които театърът е част от идентичността. Именно затова кризата в българските театри не е секторна драма, а изпитание за отношението на държавата към културата. Ако сценичните изкуства бъдат оставени да се самофинансират по логиката на пазара, рискът е не просто някои театри да свият дейност или да затворят временно. Рискът е да бъде прекъсната жива културна тъкан, която се гради с десетилетия и се руши много по-бързо, отколкото може да бъде възстановена.

Затова и най-важният въпрос днес не е само дали ще има още пари за театрите, а дали ще има политическа воля за нова, по-справедлива и по-устойчива рамка. Защото когато държавата не е решила за какво са ѝ театрите, кризата неизбежно се връща. А когато знае, тогава финансирането спира да бъде пожарна мярка и се превръща в дългосрочна културна политика.