Дали Стефан Данаилов и днес би пял със същото настроение „Мама, я льотчика люблю“?
„Мама, я льотчика люблю“ – този напев прозвуча шеговито и леко иронично от устата на незабравимия Стефан Данаилов в деня на президентските избори през 2016 година. Телевизионната камера го намери у дома, в добро настроение. Победата на Румен Радев беше повече от електорален успех. Тя беше символичен реванш. След години на политически шамари, понесени от БСП в сблъсъка с Бойко Борисов, левицата отново бе надигнала глава.
Данаилов тогава говореше с увереността на човек, който вярва, че историята временно е решила да се усмихне:
„Радев знае три езика. И ще допадне на Тръмп и Путин като типаж. Какви Цецки, какви Мецки! Генералът пада малко катил. Той не е от тия, дето казват „Да, да, добре“. Подлага всичко на съмнение и това е много хубаво. Румен Радев не е руска кандидатура. Иначе аз, като известен русофил, щях да знам.“
В думите му имаше увереност, но и нещо друго – надежда, че политиката все още може да бъде поле за характери, а не само за схеми.
Същата тази увереност се превърна в морална присъда, когато се обърна към Борисов:
„Бойко, когато аз съм бил по телевизиите, ти не си знаел какво е ТВ студио. Да не ти дава господ да преживяваш това, през което аз съм минал през последните години, но искам да те питам, как мислиш, един ден, когато си на 74 години и си седиш вкъщи, дали и при теб ще има репортери да те интервюират?
Днес, ако можехме отново да чуем Стефан Данаилов, вероятно пак щеше да си тананика „Мама, я льотчика люблю“. Но настроението едва ли би било съвсем същото. Защото парадоксът на настоящия политически момент е жесток в своята логика. Румен Радев се очертава като доминираща фигура, с перспектива да оглави изпълнителната власт. Илияна Йотова – като стабилен кандидат за президентството. Левият спектър, поне персонално, изглежда могъщ. И именно тук се крие иронията.
Възходът на отделни фигури се оказва за сметка на партията, която ги роди. БСП – формацията, на която Данаилов отдаде години от живота си, подкрепи я с авторитета си – е изправена пред угрозата да остане извън парламента. За първи път, откакто я има. Исторически прецедент, който показва колко безпощадна е политическата гравитация. Докато едни политически „льотчици“ набират височина, други губят тяга и започват да пропадат.
Вероятно точно това би натежало леко в гласа на Стефан Данаилов днес. Не разочарование, а онази тиха тъга на човек, който разбира, че успехът рядко е колективен и че историята винаги взима своята цена.
„Мама, я льотчика люблю“ би прозвучало отново – но едновременно като песен на победата и меланхоличен рефрен за неизбежния закон: в политиката, както и в живота, винаги едно е за сметка на друго.
Частният реактивен самолет напуска територията на резиденцията, трудоустроен пенсионер, цял живот на столово хранене на държавната хранилка, след като се обаждат спешно в контролния център за руския въздушен трафик , откъдето му дават с предимство коридор за излитане.
Кой разпореди това безобразие?
Мама, я льотчика не люблю!
За съжаление - не знаеше! Справка - Решетников!