Истинският символ на Бургас са морските вълци като капитан Преснаков, на когото е кръстен остров

Никак не са много хората по света, на които е кръстен остров. Те са щастливци. Защото имената им не пожълтяват като снимки в чекмеджето на времето, не се губят в шума на всекидневието. Те остават. Стоят върху географските карти – тези неми, но вечни свидетели на човешката дързост - и ще бъдат произнасяни след сто години, след хиляда, от хора, които никога няма да са виждали лицата им, но ще стъпват мислено върху следите им. Това си е особен вид безсмъртие, достъпно за малцина късметлии, за малцина достойни.

А знаете ли, че има няколко морски вълка от Бургас, на които са кръстени истински острови? 

Не, не сте живели в неведение относно този факт само вие. Почти никой не е наясно с това. В епохата на всезнаещия интернет, на мигновените справки и повърхностните знания, тази история е като тиха мида на дъното – криеща красива перла между черупките си, но останала незабелязана. Аз самият я открих случайно преди няколко дни. И с почуда установих, че дори мрежата, която уж улавя всичко, разполага с оскъдни, почти срамежливи сведения по темата.

Искам да поправя това. Да върна спомена за смелите мъже и моряци от миналото, а и от настоящето, които са направили Бургас не просто точка на картата, а състояние на духа. Да изкажа почитта си към тях. И най-вече – да ги дам за пример на днешните млади, които често търсят своите герои по екраните и в чужди държави, а не край себе си.

Затова събрах разпръснатата тук-там оскъдна информация и се получи следният вълнуващ разказ.

Срещата, от която започна всичко

Моето гмуркане в темата започна със срещата ми с капитан Янчо Преснаков – човек с поглед, в който морето още не е утихнало. Той ми разказа нещо, което звучи като литературна измислица, но е чиста, солена истина. През 2025 година, съвсем случайно, от трети човек, научил, че остров близо до Южния полюс носи името на баща му – капитан Иван Преснаков.

Остров. До Южния полюс. С фамилия от Бургас.

Самият Иван Преснаков, разказва синът му, вероятно никога не е знаел това. Със сигурност не го е споделял със семейството си. Той си е отишъл от този свят през 2003 година, без да подозира, че някъде сред леда, ветровете и безкрайната белота на Антарктика името му е закотвено завинаги. Има нещо дълбоко вълнуващо в тази несправедлива справедливост на историята – човекът не знае, че е безсмъртен, но безсмъртието му е факт.

Легендата капитан Иван Преснаков – мъжът с бързата реакция в критичните моменти

Роден през 1932 година в Айтос – град без море, но с твърд български характер – той сякаш носи в себе си предварително подготвеното призвание да търси хоризонта. Съдбата го отвежда в Бургас, града, който не просто оформя биографията му, а го превръща в моряк по дух и съдба. И до днес именно тук живеят синът и дъщеря му - като тиха връзка между поколенията и като доказателство, че морските хора оставят котва дори когато ги няма.

Пътят му е ясен и целенасочен. Завършва Висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“ във Варна – люлката на българските морски офицери, където дисциплината, знанието и отговорността не са абстрактни понятия, а въпрос на оцеляване. Там се калява характерът му. Там се ражда онова хладнокръвие, което по-късно ще спаси човешки животи. Кариерата му във Военноморските сили го издига до командир на базов тралчик – позиция, която изисква не само професионална компетентност, но и способност за вземане на решения под напрежение, в условия, в които колебанието струва скъпо.

През 1964 година, когато е създадена държавната компания „Океански риболов – Бургас“, Иван Преснаков поема нов курс. Това е време на амбиции и големи хоризонти за българското мореплаване. Океанските траулери и хладилни кораби на компанията прекосяват Атлантическия, Индийския и Тихия океан – имена, които звучат романтично, когато си на сушата, но на палубата означават месеци далеч от дома, непредсказуеми стихии и непрекъснато напрежение. Рибата, уловена в тези далечни води, се продава в чуждестранни пристанища или се връща в Бургас, където намира пътя си към консервния комбинат „Славянка“ – една брънка от дълга верига, в която всеки капитан носи отговорност не само за екипажа си, но и за функционирането на цялата система.

Заедно с други български капитани Иван Преснаков се нарежда сред пионерите на модерния антарктически промишлен риболов. Това не е романтика от пощенска картичка, а сурова, опасна работа в слабо изследвани води, където навигационните карти често изостават от реалността, а времето може да се превърне във враг за минути. Те не просто ловят риба – те разработват нови територии, прокарват маршрути, натрупват знания, които по-късно ще станат стандарт. И го правят в условия, в които всяка грешка се плаща скъпо.

Легендарното плаване на Иван Преснаков като капитан на кораба „Аурелия“ през 1977–1978 година се превръща в изпитание не само за професионализма му, но и за нервите, смелостта и инстинкта му за самосъхранение. Екипажът усвоява нов риболовен район край бреговете на Южна Аржентина. Една нощ тишината на океана е разкъсана от бързо приближаващ се военен кораб – разрушител американско производство, на служба на аржентинската държава, управлявана тогава от военна хунта. Начело на страната стои генерал Хорхе Рафаел Видела, дошъл на власт след преврат срещу Исабела Мартинес де Перон – първата жена президент в света. Геополитиката внезапно нахлува на палубата на един български риболовен траулер.

Започва напрегната комуникация между двата кораба. Аржентинските военни заявяват, че ще третират нашите моряци като нарушители на териториалната цялост на страната. Ситуацията е критична, а грешната дума може да бъде фатална. Капитан Преснаков реагира категорично, но спокойно. Той се позовава на международните морски закони и конвенции. Подчертава, че „Аурелия“ е ясно обозначена със светлини, лежи на дрейф и не представлява никаква заплаха. Българският екипаж предоставя цялата изискана информация и цитира двустранна спогодба, която им дава право да извършват промишлен риболов в тази зона.

И тогава се проявява онова, което не се учи в училище и не се вписва в дипломи – шесто чувство, изострено от години по море. Капитанът усеща, че опасността не е отминала. Без паника, без излишни обяснения, той нарежда на екипажа да се качи на кърмата, най-защитената част от кораба. Малко след това от аржентинския разрушител започва зловещо отброяване до десет. След това по „Аурелия“ е изстрелян снаряд, който пробива корпуса в зоната на обитаемите помещения – точно там, където допреди минути е било пълно с хора.

Разрушителят обикаля около траулера и изстрелва още няколко снаряда. Макар и без боен заряд, те разкъсват корпуса и разпръскват осколки из вътрешните помещения – осколки, които биха могли да избият десетки български моряци. Само бързата реакция и инстинктът на капитан Иван Преснаков превръщат тази нощ от потенциална трагедия в история, която днес разказваме като легенда.

Очевидецът Дончо Георгиев си спомня, а думите му звучат не като спомен, а като протокол от среща със смъртта

„В този критичен час за нас, капитан Преснаков даде заповед на радиста да излъчи сигнал за бедствие. Бързата му реакция с указване на координатите и това, че сме обстрелвани, доведе до разгласяване на инцидента.“

Това е мигът, в който професионализмът се превръща в морален подвиг. В миг, когато срещу теб стои военен кораб на диктатура, когато морето е тъмно, а бъдещето неясно, капитан Преснаков прави единственото възможно: вади истината на светло. Сигналът за бедствие не е просто техническа процедура – той е вик към света, че тук, в тези води, се стреля по цивилен кораб. Че международното право се дави в океана заедно със здравия разум.

Аржентинците също чуват сигнала. И той ги вбесява. Защото тишината е най-удобният съюзник на силата, а капитан Преснаков я разбива с едно натискане на копче. Следва нова заповед – този път заплашителна и жестока: екипажът да бъде изведен в открито море със спасителни лодки. Причината е ясна и не подлежи на тълкуване – ще се предприемат действия по потапянето на „Аурелия“.Това вече не е демонстрация. Това е заявено намерение.
Но българският кораб има нещо, което разрушителят не може да заглуши – мощен радиопредавател и капитан, който е действал навреме. Сигналът за бедствие вече е полетял над океана. И от тъмнината започват да идват отговори. Един след друг. От други кораби, от други екипажи, от други хора, които заявяват ясно: „Идваме на помощ.“ Морето, което допреди малко е било безмълвно, внезапно проговаря.
И точно тук балансът се променя.

В крайна сметка корабът „Аурелия“ не е потопен. Но това не означава свобода. Аржентински военни дебаркират на борда, поемат контрола над плавателния съд и екипажа. Започват три месеца плен – три месеца на неизвестност, напрежение и политически пазарлъци, водени далеч от палубата, върху която стоят българските моряци. Докато дипломацията търси изход, времето тече бавно, а морето продължава да бъде едновременно затвор и спасение.
Накрая „Аурелия“ е освободена. И фактът, че след всичко преживяно корабът продължава с риболова южно от Аржентина, звучи почти невероятно. Но това е логиката на морските хора – работата трябва да бъде довършена, независимо от цената, която вече е платена.

Според Янчо Преснаков, син на капитан Иван Преснаков, именно в този период баща му води траулера в района на Южните Шетландски острови. Там погледът на моряка среща нещо, което картите още не познават – остров, необозначен, неназован, сякаш чакащ своя човек. Скалист, суров, дълъг 390 метра и широк едва 100. Малко парче земя сред ледовете, разположено близо до западното крайбрежие на значително по-големия остров Лоу.
Капитан Иван Преснаков акостира там с две лодки и няколко души от екипажа. Слизат на брега не като завоеватели, а като моряци, които искат да разберат земята под краката си. Оглеждат острова. Стъпват върху скалите му. И без да го знаят, оставят нещо повече от следи в снега.

Днес именно този малък, суров остров носи името на Иван Преснаков. Без паметна плоча. Без фанфари. Но с най-голямото възможно признание - да бъдеш вписан завинаги в географията на света.

Синът говори за бащата

Когато попитах капитан Янчо Преснаков какъв човек е бил баща му – капитан Иван Преснаков, той не отговори веднага. Замисли се. Онази кратка пауза, в която човек не търси думи, а подрежда спомени. После каза нещо привидно просто, но изключително показателно:
„Като млад бях добър футболист. Кандидатствах във ВИФ – днес Национална спортна академия, и във Висшето военноморско училище във Варна. Приеха ме и на двете места. Тогава баща ми каза: Ти по лесния начин няма да си вадиш хляба. Така станах моряк като него.“

В тези няколко изречения се съдържа цяла житейска философия. Без патос. Без назидание. Само ясна мярка за това какво означава честен труд, какво означава отговорност и какъв трябва да бъде пътят на един мъж. Иван Преснаков не е налагал мечтите си със сила, но е предал ценностите си с тежестта на личния пример. За него морето не е било романтично бягство, а изпитание, което се приема съзнателно.

Капитан Иван Преснаков прекарва целия си живот по корабите. Не е можел да се откъсне от морето – и вероятно нито е искал, нито е опитвал. За такива хора сушата винаги е временна спирка, а истинският им дом започва там, където хоризонтът се разгръща. Той остава активен моряк до самия край на живота си – без да търси удобството на ранното оттегляне, без да разменя морската служба за спокоен бряг.

Има нещо дълбоко символично в това, че до смъртта си през 2003 година този български морски вълк не знае за оказаната му чест. Той не е подозирал, че името му е вписано върху остров в далечния юг. Но може би точно в това се крие истинската стойност на признанието. Защото Иван Преснаков не е живял, за да бъде увековечен. Той не е търсил слава, нито знаци на изключителност. Работил е. Плавал е. Вземал е решения, когато от тях са зависели човешки животи.

А Съдбата - тя си знае работата. И винаги, макар понякога със закъснение, намира начин да възнагради онези, които истински го заслужават.

В същия район, сред суровите води и скалистите брегове на южните ширини, има и още един остров, важен за този разказ. Той носи името на кораба, с който капитан Преснаков осъществява своето легендарно плаване – „Аурелия“. Островът Аурелия е дълъг 390 и широк 190 метра. Два острова. Две имена. Един човек и един кораб, свързани завинаги – не в спомени, а в географията на света.

В Антарктика има множество топоними, свързани с дейността на „Океански риболов – Бургас“

Историята на капитан Иван Преснаков ме накара да погледна по-широко – отвъд един остров, отвъд една съдба. Направих разширено проучване и резултатът беше изненадващ дори за човек, който вярва, че Бургас е дал много на морето. Оказа се, че Южните Оркнейски и Южните Шетландски острови са осеяни с имена, които носят пряката памет за дейността на „Океански риболов“. Не метафорично, а буквално – вписани в картите на света.
Там, сред ледовете и ветровете на Антарктика, се срещат имената на океански траулери, които някога са тръгвали от бургаското пристанище: „Афала“, „Аурелия“, „Роталия“, „Аргонавт“, „Сагита“, „Актиния“, „Буревестник“, „Физалия“. Имената им не са просто спомен за метал и двигатели, а символи на епоха, в която България е имала куража и възможностите да бъде фактор в едни от най-трудните и сурови условия на планетата.

Още по-впечатляващо е, че редом с корабите стоят и хората. Има острови, носещи имената на още наколцина капитани – Косьо Костов, Христо Трифонов, Косьо Ангелов, Йордан Йорданов, Христо Хараламбиев, Иван Несторов, Никола Левенов, Иван Кръстанов. Има скали и носове, кръстени на директорите на „Океански риболов“ – Симеон Джегов, Костадин Гайдаров, Христо Пиперков, Анастас Симеонов. Това не са абстрактни фигури от архивите, а реални хора, вземали решения, носили отговорност и рискували в името на едно национално усилие.

Твърде е възможно днес роднините и наследниците на тези мъже дори да не подозират за честта, която им е оказана – точно както Янчо Преснаков до миналата година не знаеше за острова, кръстен на баща му. Ако моят разказ достигне до тях, за мен това ще бъде истинско удовлетворение. И бих искал да им кажа само едно: гордейте се, защото сте наследници на хора, чиито имена са останали там, където човешкото присъствие винаги е било изпитание.
Сред тези топоними има още един интересен детайл. Бряг Славянка на остров Елефант носи името на бургаския рибоконсервен комбинат, в който е била преработвана уловената антарктическа риба. Това вече не е само морска история - това е история на цял град, на цяла индустрия, на хиляди съдби, свързани в една обща верига от океана до брега.

Ценна и систематизирана информация за тези топоними дава българският учен и антарктически изследовател Любомир Иванов. Неговите думи поставят всичко в ясен исторически и научен контекст:

Българските риболовци, редом със съветските, полските и източногерманските, са пионери на модерния антарктически риболов. Още от 1970 година до началото на 90-те техен риболовен район са водите около Южна Джорджия, Южните Оркнеи, Южните Шетланди и Земя Греъм на Антарктическия полуостров.

Българският интерес в антарктическата топонимия има своя естествен фокус върху остров Ливингстън, където е разположена българската полярна база „Св. Климент Охридски“. Самият архипелаг първоначално е носел името Нова Южна Британия, а по-късно е преименуван на Южни Шетландски острови – заради сходната географска ширина с Шетландските острови в Северното полукълбо и сравнително скромния размер на островите.

Българският принос към изследването и картографирането на Антарктика е отразен трайно в местната топонимия. Българските имена се използват в научни публикации и бази данни, енциклопедични справочници, карти, логистични документи, пътеписи, туристически справочници, документални филми и художествена литература. Те не са екзотика, а част от международния научен език.

Повечето от българските имена са концентрирани в района на Южните Шетланди, където се намира полярната ни база. На остров Смит те преобладават - над 80 процента от всички имена, тъй като първата едромащабна карта на острова е българска, от 2009 година. Около половината от имената на остров Ливингстън са български, а останалите - британски, американски, аржентински, чилийски и испански. Значителна част от географските имена на островите Ливингстън, Гринуич, Робърт, Сноу и Смит, както и на прилежащите им по-малки острови и скали, са резултат от подробното им картографиране от българската Комисия по антарктически наименования и Военно-географската служба на Българската армия през периода 2005–2010 година. Само на тези пет острова има над 600 български имена.

Шестстотин имена. Шестстотин следи. Шестстотин доказателства, че българското присъствие в Антарктика не е случайно, не е епизодично и не е забравимо. И че зад всяко от тях стоят хора – като капитан Иван Преснаков и неговите съвременници - които са заслужили да останат на картата на света.

Има ли по-голям символ на Бургас от прочутите му морски вълци?

Живеем във време, в което шумът често се бърка със значимост, а позата с величие. Виждам как днес смешни и незначителни хора биват издигани в култ, как еднодневни образи получават трибуни, докато истинските носители на стойност мълчат встрани. Аз избирам други герои. Моите са тези. Като капитан Иван Преснаков. Като стотиците и хилядите бургаски моряци и риболовци, които са обиколили всички океани и морета между двата полюса.

Те не са оставили след себе си лозунги. Оставили са следи. Понякога невидими за невъоръжено око, понякога вписани завинаги върху географските карти и в историята. Истински мъже. Корави, солени, издръжливи, скромни. Хора, които знаят цената на мълчанието и тежестта на думата. Хора, за които честта не е украса, а навик.

Много от тях още са сред нас. На по 70-80 години. С побелели коси, напукани ръце и поглед, който още търси хоризонта. И все още работят по корабите. Не защото трябва, а защото не могат иначе. Уважавайте ги. Почерпете ги една ракия. Седнете до тях и ги накарайте да си спомнят. Да разкажат. За себе си. За морето. За онези, които вече ги няма.

Слушайте ги внимателно. От тях ще се научите на смирение и търпение. Ще усетите силата им - не показна, а калена в борбата с бури, ветрове, студ и болести. Ще чуете философия, родена не от книги, а от дълги нощи на вахта и безкрайни океани. Ще разберете какво означава да устояваш. И как, дори когато си на ръба, да продължиш напред. Това са качества, от които и днес имаме отчаяна нужда в този турбулентен, несигурен свят.

Чувствам като свой дълг да предам паметта за капитан Преснаков и за всички бургаски моряци на онези, които идват след нас. Но това не е само мой дълг. Това е дълг на всеки бургазлия. Защото когато изчезне споменът за истинските, тихи и скромни герои, неизбежно избуяват фалшивите и самохвалните. А народ без памет за истинските си хора е лесна плячка за илюзии.

Уважаеми бургаски морски вълци, свалям ви шапка. От години се търсят символи на Бургас в неговата архитектура, в силуети и фасади. За мен вие сте тези символи. Живи. Истински. Ходещи по улиците ни, с море в походката и хоризонт в очите. Символи на приключенското, романтичното и смелото начало, което прави Бургас толкова различен, толкова интересен и толкова самобитен.
Бургас ще има душа, докато ви има вас.