В нашата история 18 януари е дата, свързана с много злато и пари

„Бели пари за черни дни“, е казал мъдрият български народ. Защото парите не са най-важното нещо на този свят, но без тях светът отказва да функционира. Или, както с неподражаема ирония го формулира Тодор Колев във филма „Опасен чар“: „Парите са тор, от която растат красиви цветя“.

Днес, на 18 януари, българите ще оставят на касата в кварталния магазин някои от последните си левови банкноти. Те ще минат през ръцете ни за последен път, преди от февруари да влезем изцяло в орбитата на еврото. Левът си отива тихо и кротко, защото българинът осъзнава, че не е важно с какво плащаш в магазина, а да можеш да си купиш достатъчно.

Но 18 януари не е просто дата от календара на паричния преход. Тя е белязана от още два силни, почти символни момента от българската история – и двата свързани с пари, злато и власт.

На 18 януари 1885 година е приет Законът за учредяване на Българската народна банка. Основният ѝ капитал – 10 000 000 златни лева – е внесен от държавата и става нейна неотменима собственост. Това не е просто счетоводен акт. Това е жест на суверенитет. Законът изрично гарантира на банката привилегията да емитира банкноти като законно платежно средство. С други думи, младата българска държава заявява правото си не само да се самоуправлява след пет века чуждо владичество, но и да измерва стойността на труда, стоките и бъдещето си.

Същата дата, но през 1902 година, разказва съвсем различна история за парите – не като символ на ред и институции, а като инструмент на бунта. На 18 януари турското правителство предоставя на Вътрешната македоно-одринска революционна организация 14 500 златни лири, за да откупи свободата на американската протестантска мисионерка мис Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка. Отвличането им от четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев не е криминален акт в тесния смисъл, а хладно пресметнат политически ход. Целта е ясна: пари за оръжие, злато за свобода.

Сумата е фантастична. В днешни измерения покупателната ѝ стойност се равнява на няколко милиона долара. Историците пресмятат, че тогава една пушка „Манлихер“ струва 35 лева, че с 20 лева човек може да обядва и вечеря в приличен ресторант цял месец. Един лев е бил равен на килограм суджук, пет лева – на цяло агне, а същите пет лева са стигали и за тон дърва. С тези пари може да се води война. И именно за това са били предназначени.

Така 18 януари се оказва дата, в която българската история говори на езика на златото – ту като основа на държавния ред, ту като гориво за революцията. Между монетата и пушката, между касата и четата, между институцията и бунта, парите се оказват не цел, а средство. Тор, от който понякога наистина израстват красиви цветя.