Метафизичният световъртеж на Мураками, който никога не се разплита докрай

Японският писател и преводач Харуки Мураками е роден на 12 януари 1949 г. Признат от световната литературна критика като един от най-добрите автори от страната на изгряващото слънце, той е и най-превежданият японски писател в чужбина. Книгите му са издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и други държави.

Всепоглъщащото усещане за загуба е може би най-важната тема в творчеството на Мураками, а метафизичният му световъртеж никога не достига до заключителен синтез – едновременно омагьосващ и отворен към безкрая, предават от култура.бг. 

Интересен факт за автора е, че той никога не критикува, което е типично за представител на японската културна традиция.

„На този свят няма такова нещо като грешно мнение. Има единствено мнения, които не съвпадат с вашите собствени и това е всичко“, казва самият Мураками.

„Моята работа е да наблюдавам хората и света, а не да ги съдя“, допълва той. „Винаги се опитвам да остана извън т.нар. заключения. Оставям вратата широко отворена за всички възможности в света. Със сигурност имаме нужда от критика, но тя просто не е моята работа.“

Работният му режим е рутинен и строга дисциплина. Всяка сутрин става в 4:00 ч. и работи в продължение на 5-6 часа. Следобед тича 10 км или плува 1500 метра -  понякога и двете. После чете, слуша музика и си ляга в 21:00 ч. Не прави изключения.

„Самото повторение става най-важното - то е форма на хипнотизъм, чрез която се постига по-дълбока концентрация на ума. Изисква се силна психическа и физическа издръжливост. В този смисъл написването на дълъг роман е като подготовка за оцеляване. Физическата сила е толкова необходима, колкото артистичната чувствителност.“

„Това е като Скот Фицджералд и Зелда Фицджералд, тя винаги е била първият му читател“, споделя  самият той.

През декември 2025 г. Центърът за художествена литература (Center for Fiction) удостои Харуки Мураками с наградата си за цялостни постижения в литературата, признание което преди него са получили нобеловите лауреати Тони Морисън и Казуо Ишигуро.

Малко след това Японското общество в Манхатън бе съорганизатор на празничен джаз концерт в сградата на кметството, озаглавен Murakami Mixtape. Тогава авторът получи и годишната награда за „светли личности, сближили САЩ и Япония“. Сред носителите на приза през годините са Йоко Оно и Каролайн Кенеди.

Самопровъзгласил се за писател с „ограничена палитра от мотиви“, Мураками изглежда напълно примирен с идеята, че е предопределен да разказва „ограничен брой истории“. Символизмът в творчеството му често сочи към алегорични значения, носещи пластове от смисъл. Без да навлизаме в дебат за целта на изкуството, не е ясно дали „Градът и неговите несигурни стени“ би бил „пълен“ без това усещане за непълнота. Романът е увлекателен и приятно четиво, а липсата на претенциозност - макар често критикувана от снобски настроени литературни среди - го прави убедителен и достъпен, коментират от thedailystar.

Мекият чар на автора прикрива литературния мащаб на таланта му. Гигант на съвременната световна литература, както го наричат някои от най-авторитетните литературни критици.

„Метафизичният световъртеж“ насочва към усещането за загуба на стабилна реалност, което неговите герои и читателите изпитват. При Мураками границите между реално и нереално, сън и будност, вътрешно и външно са постоянно разклатени. 

В класическата философия синтезът означава обединяване на противоречията в по-висша цялост. При Мураками този момент почти винаги отсъства. Историите остават отворени, загадките не се разплитат докрай.

„Сърцата на хората са като дълбоки кладенци. Никой не знае какво има на дъното им. Можеш само да предполагаш по това, което от време на време излиза на повърхността.“