Бургас още помни как се обича по Фотевски
Навик ми е да се разхождам край морето. Не защото съм от онези хора, които демонстрират любов към хоризонта с театрално взиране в далечината, а защото тук мислите ми се подреждат. Докато вървя по алеята, вятърът разлиства главата ми като тетрадка и сюжетите на следващите ми статии или разкази сами изплуват.
През последните десетина години по плажа се появи нова мода. Влюбени Ромеовци изписват с гигантски букви върху пясъка любовни послания – своеобразни геоглифи, предназначени да бъдат видени от балюстрадата до Казиното. „ОБИЧАМ ТЕ!“ – стандартно и толкова голямо, че приливът трябва да положи усилие, за да го заличи. Правено е много пъти. И честно казано, всяко следващо грандоманско признание върху пясъка не ми задържа вниманието задълго.
Но довчера не бях обръщал внимание на един друг надпис. Той не е върху пясъка, не търси одобрението на целия град и не разчита на мащаба. В стил графити изкуство е, на алеята под Казиното, върху една бетонна подпорна стена, която, да си го кажем, не изглеждаше по-добре преди това.
Във време, когато на почит сред мнозина са най-тресящите се части на женската анатомия – млечните жлези и седалищните мускули – някой е възпял очите. Това ме развълнува. Надписът съдържа класическото „ОБИЧАМ ТЕ“, но към него е добавено нещо почти забравено: „БАДЕМОВИ ОЧИ“. За допълнителен ефект очите са и нарисувани. Има и сърчице, а в него буквата К. Предполагам, че с нея започва името на момичето с бадемовите очи.
Колко странно и колко красиво. Любовта да не се взира в тялото, а в погледа. Защото няма как да използваш красиво в стих думите „цици“ и „дупара“. Те не принадлежат на вечността. Но очите… Очите са мястото, където тялото свършва и човекът започва.
Хубаво е да знаеш, че по улиците на Бургас все още ходят романтици. Че в този град има мъже, които обичат красиво и тихо, без да се надвикват с вълните. Мъже, които оставят следи не в пясъка, а в бетона на ежедневието – там, където животът обикновено е груб и безличен.
И може би точно тук е моментът да си спомним за онова знаково стихотворение на Христо Фотев. Не като литературен жест, а като морален. Като напомняне. И да се поздравим с него в този мрачен януарски ден.
*
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
*