Отстрелва ли Тръмп един по един съюзниците на Китай и кой е следващият?

Какво е общото между Иран, Нигерия и Венецуела? На пръв поглед – почти нищо. Различни континенти, различни култури, различни режими. Но геополитиката рядко се интересува от етнография. И трите държави произвеждат нефт. И трите продават значителна част от него на Китай. Сътрудничат си със Си Дзинпин и по други направления. И трите държави, по странно съвпадение, бяха „посетени“ от армията на Съединените щати в рамките на последните месеци.

В Иран ударите бяха оправдани с добре познатия мотив – прекратяване на опасното разрастване на ядрената програма на режима на аятоласите. В Нигерия формалният повод беше борбата с ислямски терористични групировки, базирани в северната част на страната. А във Венецуела се случи нещо безпрецедентно дори за дългата история на американски интервенции – отвличането и транспортирането в САЩ на тоталитарния властелин Николас Мадуро и съпругата му, след масирани въздушни удари.

Формалните поводи са различни. Но общият знаменател става все по-видим.

Въпросът, който естествено възниква, е не дали има логика, а коя е следващата фигура на дъската. Кой още доставя енергия на китайската икономика, но не разполага с достатъчно политически или военен чадър? Кой е достатъчно важен за Пекин и достатъчно уязвим за Вашингтон?

Мъдрите хора биха провидяли нещо повече от отделни „кризи“. Те биха видели последователност. И вероятно биха заключили, че това е нов етап от икономическата война между САЩ и Китай. След като ударът с митата не даде очаквания стратегически резултат, Доналд Тръмп очевидно е преминал към по-дългата и по-болезнена война на изтощение. В нея ключът не са фабриките, а горивата. Не пазарите, а тръбопроводите и танкерите. Контролът върху енергията, която захранва китайската индустрия, е далеч по-ефективен от всяка търговска санкция.

Натискът върху държавите, които произвеждат и продават нефт на Поднебесната империя, изглежда като опит да се затвори енергийната артерия на китайския растеж. Не чрез тотално прекъсване – това би било твърде трудно, твърде видимо и твърде рисковано – а чрез нестабилност, страх, несигурност и зависимост.

Вероятно се търси и вторичен, но не по-малко важен ефект: разширен контрол върху производството на петрол с цел понижаване на цената му. Евтиният нефт означава по-малко приходи за Русия – и по-малко средства за финансиране на войната срещу Украйна. На пръв поглед това изглежда парадоксално, защото ниските цени работят в полза на Китай. Но геополитиката не мисли в една плоскост. Може нефтът да е евтин, но ако нямаш сигурни доставки – икономиката ти започва да заеква. Да има добра цена е едно. Да има количество – съвсем друго. Защото Русия няма да спре да захранва с горива азиатския пазар, но, освен Китай, там е и Индия с нейния нарастващ апетит.

Разбира се, всичко това са анализи и предположения. Никой не държи сценария в ръка. Но едно е ясно – играта е многопластова. Това е троен танц, в който САЩ, Китай и Русия стоят близо един до друг, гледат се в очите, усмихват се учтиво и при всяка възможност се ритат в кокалчетата. Без музика. И без илюзии.

Лошата новина е, че подобни танци рядко щадят малките. Държавите, които не определят ритъма, често се оказват настъпени, без дори да разберат кога са влезли на дансинга. В свят, в който енергията е оръжие, а интервенцията – инструмент, суверенитетът на слабите се превръща в условна величина.