Зимуващият миден замък на бургаския плаж по пътя за солниците

Именно там, до индивидуализма на прилива по пътя за солниците, по черния бургаски плаж, зимува един миден замък. Мястото е далеч от суетата на Морската градина с подредените алеи и кипро пъчещите се крайплажни заведения. Изграден от хиляди миди, дървени летви и изгубени вещи, в него е скрито онова очарование на естествената автентичност и интересната традиционна българска мистика, което в последно време сме забравили.

Този кът е като машина на времето. През първите дни на януари, ако сте минали случайно покрай него, може да си помислите, че тук се уединява някой странстващ скитник, отделил от времето си да го построи, а след това да съзерцава безкрая на нашия красив залив. Но тази  инсталация представлява един истински свят на креативност, неспирно разказващ истории. Място, което ни връща в детските спомени, където от купчина летви, добри приятели и подръчни материали можеше да си построим вселена.

Е, макар и не в такъв мащаб, игрите на плажа и улиците в нашето детство се превръщаха в сходно завладяващо приключение, а друг път и в арт сцена. Но с времето, подвластни на света на възрастните, задълженията и гоненето с времето, трудно можем да си освободим пространство за такава инициатива, освен ако не сме творци или нямаме искрена любов към плажа и вятъра в Бургас.

Основен остава въпросът - кой е създал този малък оазис на плажа?

Няколко сапунерки се превръщат в тайни шкафчета за съкровища. И няма как един миден замък да мине без пиедестал - от детско одеяло за облегалка и стара гума за подложка, на който спокойно да се облегнеш и да слушаш какви истории ще ти разкажат вълните. Истории за любов, за раздели, за раждане на креативни идеи и за пробуждане на смели мечти.

Стоейки дълго на това място, сливайки се с него, се чудиш дали замъкът е направен в памет на някого, или е създаден, за да разкаже историите на морските хора, изгубили се в чара на морето, изгубвайки своите вещи, а те намерили втори живот именно там - в света на мидения дворец.

Плажният кукер е с гръб към морето, главата му е от изхвърлена от вълните летва, а очите му са от очила за гмуркане, които навярно някой плувец е загубил отдавна в морето. Разпръснатата му коса е изваяна „мида върху мида“ и прилича на току-що напукани пуканки на детска сурвачка.

Вълнуващото абстрактно пътешествие комуникира с нас по специален начин, като за по-артистичните това може да се превърне в арт декор или абсурдно интервю с непознат.

Но най-впечатляващи си остават детайлите, които са стотици, а принципът зад тях е един и същ - "мида върху мида, рапан върху рапан". Те скулптират огради, очертания и едно пустинно дърво, което гледа влюбено морето.

Дали цялата мидена инсталация е акт на творчество и борба на създателя с вътрешен катаклизъм, опит да изрази себе си и да сподели пространството свободно?

А може би е някакъв вид „дзен“ изкуство за успокоение и търсене на търпение в артиста, по подобие на изкуството мандала.