Стилът на Донал Тръмп превърна хаоса в метод, а обидата - в стратегия
Година след началото на втория мандат на Доналд Тръмп вече е ясно едно: той говори много повече, отколкото действа, но и действа много по-точно, отколкото говори. Заканите за „присъединяване“ на държави и територии и „отстраняване“ на врагове се оказаха не план за завоевания и преврати, а специфичен политически стил – шумен, провокативен и насочен не към територии и донякъде не към конкретни хора, а към системи и идеологии. Тръмп не руши с танкове, а с думи; не окупира държави, а подкопава авторитети. И ако някой все още го възприема като импулсивен шоумен, пропуска най-важното: зад привидния хаос има последователна логика, а зад обидите – стратегия. Именно този стил, а не буквалните му обещания, са новото при Тръмп 2.0. Ако първият му мандат бе негова лична катастрофа, вторият вече е очертал кои ще катастрофират в него самия.
Стилът на Тръмп е всъщност доста разгадаем. Той не е хаотичен – само симулира хаос. Неговият алгоритъм е изграден от максимално проста рамка, поднесена като спектакъл. Американският президент мисли в двоични категории: победа / загуба, лоялен / враг, силен / слаб. Всичко останало е „боклук“ (по неговия речник). Затова и: мрази нюансите, презира експертния език, обожава лозунгите. А всъщност той дори не убеждава – просто налага рамка, в която другите после се гърчат. Това последното му е останало от бизнеса, където десетилетия наред правеше същото с подчинените си.
Доналд Тръмп установи класически маниер – първо натиск, после мълчание. Казва нещо крайно: мита, санкции, заплахи (срещу Европейския съюз например – ако не увеличат разходите си за отбрана, нямам нищо против Русия да прави с тях каквото си поиска). Медиите експлодират, евроатлантическите партньори изпадат в паника. Той прекъсва темата и минава към следващата. Важен момент е, че често няма значение крайният резултат – важно е всички да са разбрали кой диктува темпото.
За него обидата е инструмент, не емоция. Той не „изпуска нерви“. Той маркира йерархия. Когато заявява, че ЕС е разпадаща се група от нации, водени от слабаци, това е сигнал към публиката: тези са под мен. Ако междувременно е постигнал и дипломатически скандал, за него това е доказателство за сила, не проблем. Макар че точно с днешния скършен либерал-глобалистки ЕС дори дипломатически скандал е труден за постигане, и Тръмп прекрасно го знае.
Важен елемент в „Доналд Тръмп стил“ са медиите. На пръв поглед те са враг: „Пропадащият „Ню Йорк Таймс“ и неговите лъжи и целенасочени изопачавания са сериозна заплаха за националната сигурност на нашата нация. Неговото радикално ляво, безумно поведение, публикуване на фалшиви статии и мнения безкрай, трябва да бъде прекратено. Не е ли време да го закрием? Той е истински враг на народа!“
На втори се вижда по-ясно: за него са кислород. Тръмп мрази традиционните медии, но живее чрез тях. Той знае, че негативното отразяване пак е отразяване, скандалът измества неудобните теми, истината е второстепенна, ако правилно е отразено кой е началникът.
Той играе за публиката, не за някакви ефимерни елити. Тръмп не иска да го харесват в Давос. Той обаче искрено желае да го аплодират ядосани, обидени, усещащи се пренебрегнати хора. Затова често изглежда „нелогичен“ за анализаторите, особено от либерал-глобалисткия спектър, но е съвсем разбираем за избирателите си. Дори и когато разказва как „радикално левите лунатици искат всичко да цифровизират и да пуснат даже електрически танкове, а войниците да бягат след тях с батерии в ръка, за да ги зареждат“.
Голямата заблуда на неговите врагове е, че го смятат за „военен авантюрист“. Няма нищо по-глупаво от това. Той говори като такъв, но действа като човек, който мрази дългите, мръсни ангажименти и не понася ситуации без бърза победа. Той няма да тръгне да превзема Каракас за „три дни“. Най-вероятно въобще няма да поеме натам, освен със закани. Защото Тръмп се плаши от връщащи се ковчези, покрити с национални знамена. Това го отличава от либерал-глобалистите, от неоконите, но и от неоимпериалистите в Москва. Те обичат „мисии“ и „специални операции“. Тръмп обича сделки, които носят резултат на таблото до вечерните новини.
Да преведем някои от най-шумните му реплики. „Взимам Панамския канал“. Превод: „Китай, изчезвай от там.“ „Присъединявам Гренландия“. Превод: „Правя си гаргара с либерал-глобалистките слабаци в Копенхаген. Арктика е новото бойно поле. Китайци и руснаци се мотаят нахално наоколо, а в Дания са се скършили като на гей парад. Ето ви един специален посланик да ви отрезви.“ Не, той въобще не мечтае за окупация. Досега да я бе направил хиляда пъти. Тръмп иска контрол без отговорност.
„Венецуела ще плати неизмерима цена“. Превод: „Режимът ще си падне сам“. Ако Тръмп беше човекът, който наистина ще нахлува, Мадуро щеше да спи във военен самолет, готов светкавично да излети към ОАЕ или ЮАР. Фактът, че е спокоен, означава само едно: За разлика от евроатлантическите съюзници в Европа, в Каракас отлично разбират стила на Тръмп. Да, той обича санкции, действа му прекрасно всяко задушаване, доставя си удоволствие как врагът е сгърчен, но няма нищо по-разкошно от това да се гътне сам от страх, не от американски бомби.
Понякога се получават и системни грешки. „Ще превърнем Канада в 51-ви щат“. Това бе стратегически недомислено, политически контрапродуктивно и чист подарък за така мразените от него „радикално леви луди“, които взеха властта в Отава с лекота на гребена на американските закани. Канада беше реторична бухалка за вътрешна употреба, която се изплъзна от ръката му и удари в погрешна посока. Случва му се – той не е гросмайстор, а уличен боец. Понякога замахва без да гледа.
Тръмп не е империалист в класическия смисъл. Той е хищник за влияние и рекетьор на омразни системи. А най-мразената сред тях е ЕС. Останал като последно гнездо на нежилещи оси, инсталирани от давоските милиардери, Брюксел му е трън в очите. Много по-дразнещ за момента от Китай дори.
Тръмп мисли така: Пекин е „големият гамен“ за финала. ЕС е тромавият съюзник, който ми се прави на равен. А той мрази фалшивото равенство. ЕС за него е унищожител на култури и нации, регулаторен кошмар, морализатор без армия, съюзник на исляма. А това е кошмар. Но най-важното: ЕС е уязвим, без да е враг.
Затова на 4 декември бе задействана „операция ЕС“. Стратегията за национална сигурност на САЩ директно посочва Брюксел за враг. Как изглежда тази „операция“ според „Доналд Тръмп стил“? Тръмп иска Европа да спре да действа като единен блок, споен от крайно-лява идеология; да се върне към отделни държави. Това е идеалният му свят: 27 сделки вместо 1. ЕС е неликолепна жертва за асиметричен натиск, защото решенията там се взимат бавно, отговорността е размита сред бюрократи, които никой не е избирал и не са отговорни пред никого. Тръмп обожава да мачка системи, които си придават вид на учтиви; обичат да се обясняват; да заявяват, но да не предприемат действия; да балансират. Н в действителност той не атакува „ЕС“ с чук, а вътрешните му линии на напрежение: Стара срещу Нова Европа, индустрия срещу зелена сделка, свобода срещу устойчивост, национални правителства срещу Брюксел.
В главата му Брюксел е: столица без народ; власт без избори; език без емоция; морал, скрит зад аморалност. С други думи: анти-Тръмп. Вашингтон е шумен, мръсен, конфликтен, но истински. Брюксел е изгладен, безличен, нормативен и фалшив. Тръмп презира Давос, мрази Брюксел. За него Давос е сборище, но и мозъчни импулси. Брюксел е постоянна инфраструктура на същата идеология. Той никога няма да каже „унищожавам ЕС“. Ще каже: „ЕС се проваля“, „държавите са недоволни“, „Брюксел не ги представлява“. Той не създава пукнатините. Той просто ги натиска с палец. И ако в един момент Брюксел наистина се срути, ще отбележи „Не аз го убих. Те сами се задушиха.“
Друга заблуда е, че Тръмп има съюзници. Тръмп харесва Орбан не защото му е идеологически брат, а защото вижда в него човек, който дразни същите хора, и лидер, който не се извинява. Вижда държава, която казва „не“ и оцелява. Това обаче не е „съюз“, а взаимно разпознаване Тръмп не прави коалиции от ценности. Той създава временни оси на дразненето. Орбан му е полезен, защото подкопава авторитета на „радикално левите луди“, превръща „европейските ценности“ в посмешище. Доказва, че ЕС не е монолит, а съборетина. Това за Тръмп е идеалният троянски кон, без да е негов личен.
Ако Орбан е удобен, другият близък до него, Нетаняху, просто е необходим. Тръмп не гледа и на израелския министър-председател като „съюзник“. За него той е човек със сходен инстинкт за оцеляване; лидер, който не се извинява; фигура, която не се страхува да изглежда „лошият“. Това е инстинктивно разпознаване като при животинско стадо, не морална близост. Нетаняху е човекът, който ще свърши мръсната работа. Двамата се харесват, защото еднакво не питат за разрешение, не говорят на езика на ценностите, а на езика на силата; не търсят одобрение, а действат, защото смятат, че така трябва.
Тръмп не изглежда изпълнен със сантимент към Израел. Той е сантиментален към победителя. Затова е и огромното му разочарование от Русия – огромна, но не побеждава. Заплашваща, но не способна да направи нищо повече. Ако Русия е добрият спомен от минало величие, Израел за Тръмп е настоящ вътрешнополитически актив в САЩ, част от имиджа му на „силен президент“, доказателство, че не се огъва под морален натиск. Докато Путин само говори, а Орбан му носи точки в Европа, Нетаняху носи точки у дома, в САЩ.
Тръмп не обича някакви съюзници. Той разпознава онези, които са полезни.
В крайна сметка „Доналд Тръмп стил“ не е идеология и не е доктрина. Това е начин на действие. Смес от бизнес-инстинкт, медийна агресия и дълбоко презрение към системи, които се представят за морални, но не могат да се защитят. Тръмп не събира съюзници, не строи блокове и не кове дългосрочни планове. Той тества, натиска, разклаща – и гледа кой оцелява. Който издържи, става временен партньор. Който се пропука, се превръща в доказателство. А светът около него постепенно разбира, че най-опасното в Тръмп не са заканите му, а фактът, че много от структурите, които атакува, вече са кухи.
Мачкай Тръмпе!
Искам ес да го боли здраво!
Какво казва чичо Дончо пред публика и какво се договаря реално са две различни неща.
Това е бленуеаната "свобода" на словото, свободата да говориш врели некипели.
А руснаците обичат да казват. За базар нужно отвечать!