Могат ли Радев и ПП-ДБ заедно да съставят следващо коалиционно управление?

В политическия пейзаж на България се надига напрежение, което има потенциала да придобие необичайно драматични очертания. Управляващата коалиция, вече уморена от вътрешни противоречия и ерозирали обществени очаквания, навлиза в предстояща буря. Буря, която може да преобърне не само политическото статукво, но и установените политически навици на електората.

Срутването на старите опорки

Парадоксът е ясен: колкото повече управляващите настояват, че държат контрола, толкова по-нестабилни изглеждат стълбовете под тях. И докато ГЕРБ и ДПС-Ново начало все пак стъпват върху солиден фундамент, БСП и ИТН рискуват да останат под чертата при следващи избори. Но политиката, подобно на природата, ненавижда вакуума. Там, където традиционните партии се свиват, новите – или възраждащите се – започват да разширяват територии.

Двете вълни на недоволството

На хоризонта се очертават две различни, но взаимно допълващи се протестни вълни.

Първата вече връхлетя статуквото – тази на младите, дигитално грамотните, идеологически неприбързаните, но чувствителни към теми като справедливостта, модернизацията и политическата хигиена. Те протестират, но традиционно не гласуват.

И все пак, историята познава моменти, в които едно поколение внезапно решава да заеме политическа позиция. И тогава изборните карти се раздават наново. Ако ПП-ДБ успее да канализира това недоволство, а коалицията определено се опитва да го направи, тя може да получи лукса да се превърне в доминираща партия на следващ парламентарен формат.

Втората вълна – далеч по-стара по възраст, но не и по енергия – е тази на зрелите работещи хора и пенсионерите. Януаpските и фeвpуapските месеци, белязани oт инфлационни тревоги и напрежение около въвеждането на еврото, могат да разгневят силно и тях. И тук влиза в игра фигурата на президента Радев. Реториката му срещу евроинтеграционната прибързаност и социалната несигурност намира резонанс у тази група – често най-дисциплинираната в изборни моменти.

Затварянето на кръга около ново мнозинство

Ако най-младите отклонят допълнителна енергия към ПП-ДБ, а най-възрастните – към политически проект, свързан с Радев, управлението на статуквото ще остане само със своя най-тесен, институционално зависим електорат. А такъв електорат никога не е достатъчен в ситуация, когато политическите ветрове носят мирис на промяна.

Възниква интригуващ сценарий: една партия на Радев и блокът ПП-ДБ да съберат заедно над 120 депутати.

В българския парламентаризъм подобна конфигурация би означавала не просто ново мнозинство, а нова философия на управление – ако бъде постигната.

Идеологически съвместими ли са Радев и ПП-ДБ?

Тук започва същинският политически въпрос – не дали могат или искат, а при какви условия.

– ПП-ДБ – ориентирани към евроинтеграция, институционална модернизация, либерален дневен ред.

– Румен Радев – вожд, силно персонализирана фигура, критична към правителствени дефицити, със собствена визия за геополитическа самостоятелност и по-резервиран към ускорените европейски процеси.

На пръв поглед идеологическият допир между тях изглежда труден, почти невъзможен. Но политиката е изкуството на възможното, а не на идеалното. Там, където идеологията разделя, геополитическата логика или общественото напрежение понякога принуждават към съюзи, възприемани като немислими.

Реализмът на една потенциална нова коалиция

За да се стигне до подобно управление, трябва да се изпълнят няколко условия:

– Силна парламентарна доминация – над 120 мандата, които да обезсмислят шантажа на другите партии, които прескочат 4-процентната бариера.
– Преговори върху конкретни политики, а не върху персоналии – нещо, което в българската традиция е по-скоро пожелателно, но не и невъзможно.
– Делегитимация на сегашното статукво, така че новият формат да изглежда като национална необходимост, а не като политическо чудо.

Могат ли Радев и ПП-ДБ да управляват заедно?

Отговорът е: да, но само ако политическата реалност ги принуди.

Всяко друго обяснение би било или наивно, или твърде романтично за българския политически контекст.

Ако протестите разклатят сегашния ред, ако електоралната архитектура се пренареди така, че тези две сили да се окажат единствените реални носители на парламентарно мнозинство, и ако обществената умора изисква „необходима и неизбежна коалиция“ – тогава едно управление между Радев и ПП-ДБ вече няма да бъде въпрос на желание, а на историческа принуда.

А понякога именно принудата пише най-интересните страници от политическите хроники.