Любимецът на жените у нас умира като пияница на пейка

Нарича себе си Робърт де Киро – с намигване към големия Робърт де Ниро. Талантлив и чаровен, раздаващ се, влюбчив и обичан, бохем. Вулкан от емоции. Актьор и поет.

Такъв бе Кирил Варийски, познат от десетки български филми и спектакли и най-вече от филма „Йо-хо-хо”. Една от големите звезди на българското кино, угаснал твърде, твърде млад, но оставил ярка диря в съзнанието на публиката.

Жените пощуряват по сините му очи и копнеят за един негов поглед. И макар самият Варийски да не възприема себе си като „мачо”, близките и приятелите му нямат съмнения, че е истински мъжкар. Човек на честта, който до края си остава единак, ярко открояващ се сред множеството. Но както често става, единственият му порок го убива. За съжаление страстта към чашката го сваля от сцената и го отнася в гроба едва на 41, в разцвета на творческите сили. Макар до последно да е канен за епизодични роли във филми, Кирил Варийски чувства тъга и неудовлетвореност от живота, от прехода, от държавата.

„Казвам се Кирил Петров Варийски. Роден съм на 28.Х.1954 г. в Пловдив. Завършил съм ВИТИЗ през 1980 г. – специалност „актьорско майсторство”. Играл съм в театрите в градовете Смолян, Пазарджик, Сатиричен театър гр. София, ТНА – София, НТ „Ив. Вазов” – София, Театър „199” – София. Имам участия в над 30 български и чуждестранни филма. Участвал съм в много предавания на БНР и БНТ. Имам и журналистически публикации във в. „Континент”. Неотдавна излезе от печат и книгата ми „ЛОРА” (сънища), българска поезия – издателство „Христо Ботев”.

Имам няколко национални и международни награди. Завършил съм 9-а гимназия с преподаване на френски език в София. Владея говоримо английски, италиански и руски език. В момента съм безработен. Търся си работа. Спешно.”

Следват роля след роля в киното – „Синът на Мария”, „Инспектор без оръжие”, „В името на народа”, „Ударът”, „Мечтание съм аз”, „Борис I”, „Жребият”, „Единственият свидетел”, „Бързо, акуратно, окончателно”. Публиката знае, че всеки път ще направи забележителна роля. Филмите с негово участие са сред най-гледаните по кината. Жъне успехи и с участията си в театрални постановки. На различните сцени, на които играе прави силни роли – като Меркуцио в „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир, Славчо – в „Максималистът” от Станислав Стратиев, музикантът в „Ако откраднеш влак” от Дарио Фо.

Той играе Горилков в „Големанов”, дяволът/редакторът в „Приказка за стълбата”, Бодков в „Господин Балкански”, Нерон в „Антихрист-суперзвезда”, Хилавия в „А на сутринта те се събудиха”. Той е и Дьо Гиш в „Сирано” на Теди Москов. След като умира, режисьорът вади персонажа от постановката в знак на уважение към приятеля си Кирил Варийски, който никога не е предавал колегите си.

Във филма „Бързо, акуратно, окончателно” на своя състудент – режисьора Михаил Мелтев, по сценарий на Свобода Бъчварова Варийски без да проявява каквито и да било претенции се съгласява да бъде заровен „жив” в гроб, изкопан в замръзналата земя. Не желае да има дубльор и сам скача в един ручей край Бояна, въпреки че е декември и стои в ледената вода, докато заснемат драматичния епизод.

Последният филм с негово участие е френската кримка „Бюро за убийства”, където си партнира с Орнела Мути. По ирония на съдбата Кирил играе тъжен и отчаян тип, почти изхвърлен от живота. Неудобно му е даже да застане до ослепителната италианка. По-късно се шегува: „Че аз дори нямам пари да я поканя на едно кафе. Как да имаш самочувствие като мъж пред такава жена?”.

Последната година от живота на актьора е доста тежка. Той няма постоянна работа, не играе в театъра, тъй като заради непрекъснатите алкохолни запои е уволнен. Въпреки че е невероятно талантлив, режисьорите не го искат. Киното в този момент е зациклило, нищо не се снима. И мизерията сграбчва Кирил Варийски за гушата… Канят го за малки епизодични роли в киното, когато се снима нещо. Хонорарите са толкова символични, че не стигат за нищо, а когато ги получи, инфлацията вече ги е „изяла”.

Отчаян и омерзен, в разцвета на силите си, талантливият актьор затъва все повече и повече в алкохолния делириум. Продължава обаче да пише нежни стихове, същевременно тъжни и романтични като него самия.

В средата на 90-те Варийски обрисува родината си като „държава на милионерите, кучетата и пенсионерите”. Той презира истински новобогаташите, трупащи пачки силово, ограбвайки сънародниците си. Отказва да се подмазва на силните на деня, отхвърля ангажименти в театър, спонсориран от знакови мутри.

Отива си на 21 юни 1996 г. на 41. Получава инсулт, който го отнася. Намират го на една пейка до Военна болница. По думите на съпругата му Елза Лалева след запис в радиото той се почувствал много зле и тръгнал да търси помощ. Седнал на пейка пред болницата, докато чакал да го прегледа лекар. И умира. Сам.

Минаващите наблизо хора го взели просто за пияница, който спи. Открили трупа му 3 часа по-късно. На надгробния му камък пише „Кирил Варийски, „Йо хо хо”.