Тежестта върху труда в България стига рекордни 46%

Общата данъчно-осигурителна тежест върху труда в България през 2025 г. вече достига около 42% върху брутната заплата. Формално част от осигуровките се водят за сметка на работника, друга – за сметка на работодателя, но икономистите отдавна са ясни: всичко се плаща от работодателя, защото това е реалният разход по наемането на работна сила. Освен това към осигуровките стои и плоският данък от 10%, който допълнително увеличава натоварването върху доходите. Така реално тежестта върху труда е сред най-високите в региона.

Въпреки това правителството смята, че повишаване на осигуровките с два процентни пункта може да реши проблема с дефицитите в НОИ. Данните на самия институт обаче показват обратното. В ежегодния Актюерски доклад на НОИ за 2024 г. е записано недвусмислено: настоящата вноска за пенсия е 16,3%, а необходимата, за да няма дефицит, е 37,5%. Това е разлика, която никоя икономика не може да компенсира само чрез увеличаване на тежестта върху труда.

Още повече, че към тази реална необходимост трябва да се добавят здравната вноска, вноските за „Безработица“ и за „Трудова злополука“, след което върху остатъка се начислява и 10% данък. Сметката показва общо близо 45,5% осигурителна тежест, която заедно с данъка би означавала изземване на над половината от дохода на работещия българин. Подобен модел не просто е нереалистичен – той гарантирано води до сив сектор, скрити плащания, масови освобождавания и отлив на инвестиции. И няма нито една развита държава, в която подобен подход да е спасил пенсионната система.

Затова не е изненада, че опитите да се представи вдигането на осигуровките като „реформа“ са повече политическо прикритие, отколкото решение. България вече беше в подобна ситуация през 90-те и началото на 2000-те – слаб растеж, високи осигуровки, огромен сив сектор и дългови дефицити. Модел, който доведе до загуба на работни места, несигурност и замразяване на доходите. Повтарянето му през 2025–2027 г. би създало същите последици, но в много по-трудна международна среда.

Паралелно с това започва подготовка за вдигане на здравната вноска от 8% на 10%. Аргументът е, че НЗОК няма да се справи с планираните 11 млрд. лв. разходи за 2026 г. Същият риторичен модел – първо се говори за „недостиг“, след това за „необходимост от стабилност“, а накрая обществото „свиква“ с по-високите проценти. Но увеличението на вноските не е здравна реформа. То е просто прехвърляне на тежестта върху работещите, без да се подобрява контролът, качеството на услугите или ефективността на системата.

НОИ ясно казва кое е истинският проблем: щедростта на пенсионната система расте по-бързо от демографските реалности. Това означава, че всякакви възможности за ранно пенсиониране, безконтролно отпускане на инвалидни пенсии и политически решения за повишаване на пенсии без осигурително покритие подкопават устойчивостта на модела. Институтът посочва и другия голям проблем – ниският брой работещи. Около 600 000 души в България са в трудоспособна възраст, но нито работят, нито търсят работа. Вдигането на данъците и осигуровките няма как да ги върне на пазара на труда. Точно обратното – високата тежест отблъсква инвестиции и възможности за откриване на работни места, а без заетост няма доходи, няма потребление и няма база, върху която да се финансират пенсии.

Третият ключов фактор е нивото на доходите. То нараства с икономически растеж, конкуренция и капиталови инвестиции, а не с фискален натиск. Нито една държава не е постигнала висок жизнен стандарт чрез увеличаване на тежестта върху труда – само чрез увеличаване на производителността, заетостта и реалните работни заплати.

Вместо реформи, бюджет 2026 г. залага механично повишаване на тежестта върху работещите. Равносметката за следващите три години е тревожна: обща данъчно-осигурителна тежест от 42% през 2025 г., 44% през 2026 г. и очаквано 46% през 2027 г. Това е траектория, която гарантира забавяне на растежа, засилване на сивата икономика и спад в конкурентоспособността. Икономиката не може да бъде натискана безкрайно – тя реагира с изнасяне на предприемачество, по-малко работни места и по-ниски приходи за бюджета, а това допълнително задълбочава дефицита, който уж трябваше да бъде решен.

Вместо увеличаване на осигуровките, ключът към устойчивостта е обратният: ограничаване на необоснованата щедрост на системата, увеличаване на заетостта, привличане на повече работещи и създаване на условия за растеж на доходите. Само така пенсионната система може да бъде стабилна. Всичко друго е краткосрочна счетоводна мярка с тежки последици за икономиката и жизнения стандарт на българите.