Опасен е занаятът на българския карикатурист

Желанието да се осмиват публичните личности вероятно е толкова старо, колкото и сатиричната поезия. Политическата карикатура като ефективно средство за формиране на общественото мнение обаче, е модерен феномен – дотолкова, доколкото не може да бъде разпространявана устно, а се нуждае от мастило и хартия. Едва във времето на печатната преса и фотографията карикатурата изобщо и конкретно политическата карикатура може да изпълни докрай своите функции. В наше време толкова сме привикнали към всекидневната преса, че ни е трудно да си представим колко различно е било положението преди сто години (да не споменавам по-отдалечени периоди). Най-важните карикатури са се появявали или в месечни издания, или пък на отделни листове.

Александър Жендов пише остро писмо до Вълко Червенков

"Опасен е занаятът на българския карикатурист. Открай време го гонят да го пребият със сопи или да му сложат окови. Ако оцелее, лежи в тюрмата със синини по снагата."

Още в пелени, нашите сатирични рисунки стават мишена на душителите на свободата на печата. В началото на XX век вестник "Балканска трибуна" воюва с личния режим на княз Фердинанд. На 15 януари 1907 г. газетата символично погребва конституцията, като я печати в траурна рамка с кръст отгоре. Карикатурите на Иван Славов също бодат очите на царедворците. И те вземат съответните мерки!

"На 19 януарий – хроникира журналистът Георги Николов, – 11 1/2 часа преди полунощ, карикатуристът Ив. Славов излизал от Градското казино. При сегашната Българска търговска банка, на ул. "Граф Игнатиев", той бил застигнат от три лица със сопи и бит жестоко заради карикатурите си и тежко ранен в главата той бил отнесен на лечение в болницата."

Цензурата решава да затрие и редактора на "Балканска трибуна", писателят Михалаки Георгиев. Първо е тикнат в "Черната джамия", а когато излиза от затвора по дирите му тръгват наемни убийци. Дебнат около вилата на Михалаки край София. "Една вечер – разказва синът му, – като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха."

Михалаки Георгиев и Иван Славов оцеляват. Не е така с Райко Алексиев, който яде бой преди и след превратната дата 9 септември 1944 г. През 1937 г. карикатуристът е нападнат в центъра на София от лицето Якимов. "В IV участък се е установило, че г-н Якимов е пребил Алексиева, задето си е позволил в своя вестник да го иронизира", съобщава всекидневникът "Нова камбана".

Става дума за легендарния вестник "Щурец"

Последният брой на "Щурец" излиза на 8 септември 1944 г. На следващия ден изгрява свободата и изкуствоведи с каскети започват да проучват творческото наследство на Райко Алексиев. Плюнчат пръсти, прелистват стари издания и откриват карикатури на Ленин. И още по-ужасяващото - шаржове на самия Сталин!

Приятелите на Райко го съветват да емигрира.

И отива да изпие едно кафе в сладкарница "Цар Освободител". Тук го арестува известният главорез Лев Главинчев.

Две седмици го изтезават в Училището на слепите. Съпругата му Весела измолва среща. "Можете да си представите ужаса на една жена – спомня си тя, – която не е виждала мъжа си само петнадесетина дни, но не може да го познае сред останалите арестанти. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах - небръснат, измъчен и побелял целия."

С помощта на познат Райко е преместен в болницата на Червения кръст. Тук на 18 ноември 1944 г. художникът издъхва. "Върнаха ми само одеалото, по което имаше кървави петна", свидетелства съпругата.

Междувременно започва така нареченият Народен съд. Интелектуалците са изправени пред Шести върховен състав на трибунала. Председател е някой си Димитър Димитров, а сред членовете е пролетарският бард Димитър Полянов.

На подсъдимата скамейка има неколцина мъртъвци

Сред тях е Райко Алексиев. Понеже няма как да го ликвидират повторно, магистратите му конфискуват имотите и автомобила. На 4 април 1945 г. колата е паркирана пред съда. Председателят Димитров произнася присъдата, качва се на возилото и отива да се почерпи с партийни другари.

Сходна е съдбата на карикатуриста Александър Добринов. Той също е страдал и по "фашистко време". През 1925 г. няколко месеца преди атентата в "Св. Неделя" художникът рисува храма в пламъци с надпис: "Тази година Христос няма да възкръсне".

"Имах вътрешно предчувствие, че ще стане нещо", обяснява пророчеството си Добринов. След взрива, дело на комунистите, карикатуристът е тикнат в затвора. Народният съд пък, организиран от същите червени витязи, му лепва 2 години строг тъмничен затвор, 2000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права.

Трибуналът не прощава и на бащата на българската карикатура Александър Божинов. Роден през 1878 г. в Свищов, той завършва живопис в Държавното рисувално училище и специализира в Мюнхен. Александър Божинов превръща схематичната дотогава сатиричната рисунка в изкуство. Негови работи се появяват и в европейския печат.

Александър Божинов е като Иван Вазов в областта на карикатурата. Няма историческо събитие, което да не е отразено в "кривото огледало" на художника.

За тези заслуги Народният съд го удостоява с 1 година тъмничен затвор и 1000 лева глоба. Нека тюрмата да е условна, великодушно махат с ръка магистратите.

Първомайсторът Божинов е унизен и в наши дни. Неговото име носи една софийска улица, дълга точно 21 крачки. Заради микроскопичния размер не може да бъде отбелязана в картата на столицата.

След 9. IX. 1944 г. комунистите подбират и своите кадр

Емблематичен е случаят с Александър Жендов. Той е един от най-ярките представители на трудово-борческата интелигенция. Сътрудничи на всички леви издания, които често са инкриминирани заради неговите карикатури.

Като всеки истински творец обаче, Жендов не е марионетен "редник на партията". Отстоява своето мнение и спори с естетическия примитивизъм на левосектантите. Негова е статията "Георги Бакалов фалшифицира". Негова е и серията гротески на Александър Стамболийски, който след "народната победа" беше обявен за икона заедно с Георги Димитров.

През 1950 г. свободомислещият Жендов пише остро писмо до Вълко Червенков. "Сред художниците – заявява той – се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството…"

Александър Жендов е изключен от Партията и изолиран от културния живот, доколкото го има. Омерзен, заболява тежко и умира през 1953 г, цитирано от Труд.бг.