Чиновничка разплака д-р Неделя Щонова

Чиновничка в Агенцията по геодезия, картография и кадастър разплака д-р Неделя Щонова. Макар и видяла и чула какво ли не като медик, тя не успяла да сдържи сълзите си от историята на жената. Ето й разказът на д-р Щонова, който тя направи във фейсбук:

Чудо на гишето

Днес отивам в Кадастъра да извадя една схема.
На гишето ме посрещна жена с онзи топъл и силен поглед, който само хора, минали през големи бури, но оцелели с достойнство, притежават.
Разпозна ме, усмихна се, прие документите и каза:

– Гледам Ви, повече Ви чета, и като Ви засека във Facebook, много Ви се радвам, много ме вдъхновявате. Животът наистина е чудо, и моят е чудо. Имам три деца, три … а аз съм на 63 години.
И така започна нейният разказ:

– Когато бях на 36 години, менструацията ми започна да си играе на криеница. Ту се появяваше, ту изчезваше с месеци, сякаш тялото ми беше объркало сезоните. Лекарят беше много обезпокоен, каза .. че може би влизам в ранна менопауза. Пуснахме хормони, оказаха се раздвижени, особено пролактинът. И тогава той ме изпрати при друг специалист, който … заподозря тумор на хипофизата. Каза, че трябва да направим образни изследвания.

– Направиха рентгенова снимка, видяха сянка и казаха … да, най-вероятно е тумор. После направихме изследване с контраст. Чувствах се ужасно. Това беше по време на смутните години около Косово. А и току-що бях загубила баща си. Разпадах се от мъка, отдавах го на стрес, виеше ми се свят, бях безумно уморена. И си повтарях … тялото ми просто плаща цената.

– Свекърва ми уреди среща с неврохирург – продължи тя. Сценарият беше написан, чакаше ме операция. Повърнах няколко пъти от терапията. Имах две деца – едното на 24, другото на 16 години. Всички у дома бяхме в пълен шок.

– Тръгнах към болницата, към неврохирургията … по пътя внезапно ме прониза остра болка в корема. Когато влязох в болницата, веднага казах за болката и те по спешност извикаха коремен хирург. Той дойде, беше внимателен и каза:
– Нека Ви види и гинеколог. Преди да отидете в неврохирургията, минете през гинекология.
Отидох при гинеколога. Беше обяд, около 12 часа, лекарите си почиваха в съседната стая, но един от тях излезе и каза:

– Трябва да Ви видя на ехографа.
И започна да гледа. Дълго гледа … и изведнъж измълви:

– Колеги, елате, бързо, моля, всички, елате да видите как медицината се разбива на пух и прах … как хипотезата за пролактина се разбива на пух и прах.
Стоях в ужас:

– Докторе, какво виждате? Метастаза ли … отивам на операция … казаха ми, че имам тумор на хипофизата.
Той мълчеше. Всички се скупчиха около ехографа … и тогава той каза:

– Вие сте бременна. Бременна сте. В четиринадесетата гестационна седмица.
Онемях. Земята и небето се събраха. Казах:

– Не, докторе … Вие сигурно нещо грешите. Аз отивам на операция в неврохирургия … защото имам тумор на хипофизата … а сега и ме плашите, че имам нещо друго … там …
Той се усмихна леко и много бавно каза:

– Нямате тумор на хипофизата. Вие сте бременна в четиринадесетата гестационна седмица. Просто трябва да решите дали искате да задържите това дете … след всички изследвания, контрасти, снимки, облъчвания и терапии.

Събрахме се вкъщи и решихме – ще го родя.
Искам го. Казах … ще го родя.
И го родих … онова чудо, което месеци се беше криело тихо в утробата ми, дойде на бял свят. Баща ми почина на 28 юни, а синът ми се роди на 28 май. Само времето беше разместило датите, за да може двамата да се срещнат свързани, вплетени един в друг.
Нарекох го с името на баща ми.

И той наследи ума му, математическата му точност. Сега учи в Щатите и се издържа сам. Страхотен е. Здрав, прекрасен мъж … и знаете ли … през септември ще се жени.
В този миг … на това гише … аз успях само да се разплача.
Мили хора.

Не зная какво да кажа … животът е чудо. Понякога ни подготвя за най-страшното. Диагноза. Операция. Край. А после точно когато си загубил всяка надежда – разтваря завесата и ти поднася уникален дар. Дар. Живот. Продължение. Любов.

Животът … този древен магьосник … как решава да ни изненада. Понякога съдбата ни взема нещо, просто за да направи място за много повече.

Понякога медицината си мисли, че знае всичко и държи фенерчето, че щом измерва, снима, оцветява с контраст, щом подрежда хормони, стойности, диагнози … знае какво се случва. А после се появява една утроба, в която тихо расте четиринадесетседмично чудо, и целият този логически театър се срутва като картонена декорация.

Тази жена мислено е била прекрачила в територията на болестта – хипофиза, тумор, хирургия, баща, край, смърт, операция. И точно когато се вгражда вътрешно в ролята на „пациент“, реалността я прибира тихо и я разгъва обратно в едно съвсем друго измерение – това на живота, на майчинството и на началото.

И какво се оказва … че под всичките тези пластове ужас, страх, болка и диагнози е имало едно малко туптящо сърчице, което месеци наред е пишело някаква друга истина вътре в теб. Тялото е знаело, животът е знаел. Бъдещето е знаело. Само съзнанието е изоставало, уплашено и объркано, закъсняло с една-единствена стъпка спрямо онова, което вече е било писано да се случи.

И когато казвам „бъдещето“, зная, че никак не му е тук мястото … но все пак да споделя.
Утре е големият национален конкурс „Хора на бъдещето“.

И … съм номинирана.

Не зная какво ще стане, просто споделям. Бъдете с мен. Мислено и ми изпращайте хубава енергия.
Този конкурс се организира от списание BGLOBAL, а методологията е разработена от PwC. В него се събират визионери и личности от сферите на бизнеса, технологиите и иновациите, образованието и науката, устойчивостта, културата и изкуството, здравето, спорта.

Комитет по избора определя по двама финалисти във всяка категория, а голямото жури, което е 100 души – избира победителите на живо, в реалното време на самата церемония.

Може би хората на бъдещето са онези, които знаят, че реалността се огъва пред будните и добрите. Онези, които усещат как отговорът понякога се появява в нечия утроба много преди въпросът да бъде зададен. Може би хората на бъдещето знаят, че понякога животът те събаря на колене не за да те пречупи, а за да те постави точно на мястото, от което ще видиш чудото.

Че не всичко, което боли, е разруха и понякога е най-свято прераждане.

Може би хората на бъдещето са онези, които отвъд всички NeuroLinks, изкуствени интелекти, биохакерски устройства, наночипове, високотехнологични протези за ума и машинни оракулни системи … носят в себе си нещо, което не може да бъде програмирано, копирано или изкуствено сглобено.
… носят в себе си непоклатимата вяра, че под пластовете на ужас, страх, безсъние и диагнози … винаги има едно малко туптящо сърце, което знае истината – че животът е чудо.

А ние трябва само да бъдем достатъчно живи, достатъчно здрави и смели, за да го видим, преживеем и … износим.
Благодаря.