Рускоговорящите у нас станаха повече от турскоговорящите. Какво следва?

Вчерашният ден в Пловдив ме срещна с една от най-яркитеметафори на съвременна България. След вкусен обяд в турски ресторант в „Капана“, решихме да потърсим нещо сладичко. Избрахме кафенето при Джумаята – символ на онази многослойност, която прави Пловдив толкова космополитен.

Навън всички маси бяха заети. Седнахме вътре. Докато пиех чая си и похапвах баклава, започнах да слушам – не от любопитство, а от инстинкт. Петима от шестима души в персонала комуникираха помежду си на руски.

Турско кафене, руска реч, български град. Картината беше почти символична – и напълно реална.

 България в нов превод

Дълго време, когато говорехме за езиците в България, мислехме за българския и турския. Едното – официалният език на държавата и духа, другото – на един дълбоко вкоренен и уважаван етнокултурен пласт. Турскоговорящите българи са стотици хиляди, но днес мнозина от тях са в чужбина, на гурбет или вече трайно установени зад граница.

На тяхно място, като тих, но настойчив прилив, нахлу другаезикова общност – рускоговорящите.

Причината е позната и трагична. Братоубийствената война между Русия и Украйна изтласка милиони на запад. Процесът прилича на своеобразно ново Велико преселение.Повечето бежанци потърсиха убежище в Западна Европа. Официални данни няма, но анализатори и местни общности говорят за над половин милион украинци у нас. Така България отново промени звученето си.

Морето, което говори на руски

В Бургас, откъдето съм родом, промяната се усеща почти физически. Ако тръгна пеш от ж.к. „Зорница“ към морето, през парк „Езеро“, Морската градина, мина по „Богориди“ и стигна до центъра, често се случва да не чуя нито едно изречение на български. Украинци разговарят по телефона, купуват сладолед, децата им тичат и викат на езика, който звучи едновременно близко и далечно.

В Созопол, Несебър, Поморие, Царево, Слънчев бряг – същата картина.

Това са хора от Източна Украйна, чийто дом е превърнат в мишена. Те не говорят на западното наречие, а на чист руски език. Сред тях има такива, които подкрепят Зеленски, но и други, които гледат на Русия като на „големия брат“. Но всички – без изключение – споделят едно желание: да живеят в мир.

Икономическата пулсация на новите българи

В Бургас те отварят кафенета, фризьорски салони,ресторанти, магазини. Купуват жилища, наемат апартаменти, работят. Българският език им е близък, вярата – същата, културният код – разбираем. Те бързо се адаптират към тукашните условия.

Икономическият ефект от присъствието им е осезаем – от оборотите на бензиностанции и магазини до пазарите на недвижими имоти. В цифри това означава повече потребление, повече данъци, повече оживление в сектори, които доскоро страдаха от демографска анемия.

Те са живи донори на българския растеж.

А когато войната свърши?

Но какво ще стане, когато войната, дай боже, свърши? Ако дори половината от тези хора се приберат у дома, България ще усети дефицит не само на работна ръка, но и на потребление, на енергия, на живот. Ние, без да усетим, изградихме икономическа зависимост от тяхното присъствие.

Затова идва моментът за стратегическо мислене. България трябва да реши дали ще приеме тези хора като временни гости или като бъдещи постоянни граждани.

Между езиците и идентичностите

Фактът, че рускоговорящите в България вече са повече от турско говорящите, не трябва да се възприема катодемографско състезание. Това е симптом на глобален процес– на движение на хора, на разместване на култури.

България винаги е била страна на кръстопът – и онова, което някога беше нейна уязвимост, днес може да бъде нейна сила. Ако успее да преобразува това разнообразие в ресурс, а не в разделителна линия, тя може да се превърне в модел за адаптация в един неспокоен свят.

И може би това е новият образ на България – страна, която не просто оцелява между геополитическите ветрове, а се обогатява от тях.