Летище Бургас става още по-гостоприемно за товарни полети. А за пътнически?

Понякога тишината говори по-силно от рев на турбини. Тези дни от „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД отново оповестиха, че Летище Бургас ще затвори врати за цели шест месеца. Мотивът – „една от най-мащабните инвестиции в летищната модернизация в България през последните десетилетия“. Похвално. Ние, бургазлии, никога не сме били против развитието. 

Но не ни е приятно, че за поредна година есенно-зимният сезон ще бъде лишен от въздушен пулс. Очевидно е, че бургаското летище има нужда не от пауза, а от реанимация.

Докато ние броим месеците до края на обявения ремонт, другаде животът ще кипи. Варна няма да спре да приема и изпраща самолети. А Пловдив – град, който довчера някои биха нарекли авиационна периферия – вече чертае нови въздушни маршрути. Преди броени дни се похвалиха с откриването на нова целогодишна линия, която ги свързва с Милано в Италия. „Уиз Еър" пък пуска на 15 ноември два нови директни маршрута до България – от Братислава до Пловдив и до Варна.

Това не са просто полети – това е стратегия, това е амбиция, това е визионерство.
Бургас обаче… ще чака. Отново.

Имаме няколко дълги месеца пред себе си, за да разсъждаваме върху следния цитат от съобщението на „Фрапорт“: 

„Инвестицията ще осигури дългосрочна експлоатационна надеждност на ключовото летище за Южното Черноморие и ще повиши капацитета му за приемане на широкофюзелажни и товарни полети.“

И да се питаме: 

Накъде летим? Към по-чести кацания на товарни самолети? Към логистичен хъб, а не към живо международно летище? Ако това е бъдещето, то концесионерът има основание да се усмихва. Товарът е стабилен, прагматичен, предвидим бизнес.

Но какво става с нас – обикновените бургазлии? С туристите, които биха дошли извън сезона? С икономиката, която има нужда не само от логистика, а от жив поток на хора, идеи, култура? С едно крайморско пространство, което много отдавна заслужава да диша в ритъма на модерна Европа?

Да, инвестициите са важни. И модернизацията е необходима. Но в публичния процес липсва най-важното – визията.

Летище Бургас не е склад с писта. То е врата към региона, към Черноморието, към бъдещето на града.

Днес тази врата се затваря. Временна мярка, твърдят. Но опасенията на гражданите звучат все по-настойчиво:

Дали, докато ние чакаме, светът няма да отлети без нас?

И ако някой ден се събудим с едно прекрасно модернизирано летище, но с оредял пътнически календар… дали това ще бъде победа? Или тихо признание, че Бургас е отстъпил своето място на картата на авиационна България?

Докато слушаме ехото на обещанията, един въпрос продължава да тежи като празен терминал:

Какво печелим ние?

Не цифрите в отчетите, не товарните контейнери. А хората. Градът. Животът му.

Защото всяко летище има самолети, но големите имат и дух. И бъдеще.