Към правителството: Повдигнете българското самочувствие с един мащабен филм за цар Калоян!

В момента управляващите партии натаманяват разходите за следващия бюджет на страната. Още не знаем как ще изглежда той. Предварително е известно, че ще бъдат завишени разходите за отбрана. Значи ще се наложи орязване на друго място. Традиционно в трудни времена страда бюджетът за култура. Дано не е така и този път.

А културата е важна. Тя, заедно със спортните успехи, повдига самочувствието на нацията. Дава сили да устоиш в трудни времена и да се надяваш на по-добри дни.

Тази година двамата перспективни млади тенисисти Иван Иванов и Александър Василев, волейболните национали и Карлос Насар вляха надежда и самочувствие на българите, че можем да сме сред най-добрите в света. Но за кратко. После ръководителите на българския спорт и политиците отново ни потопиха в посредственост и отвращение. 

Ако това правителство иска да остане на власт, нужен му е добър пиар. Добри идеи, нещо, което да свети отвъд хоризонта. Затова подхвърлям безплатно, най-вече на министъра на културата, който изглежда един от най-адекватните, следната идея:

Българинът обича историята си. Обича я дълбоко, емоционално, на моменти дори болезнено. Защото в нея намира онова, което съвремието често му отказва – причини за гордост, образи за подражание, поводи да вдигне глава. Днес, задъхан от скептицизъм и отвратен от посредствеността на политическата класа, българинът продължава да поглежда с носталгия назад – към величавите победи, постигнати с меч и перо. А там, в пантеона на героите от миналото, търпеливо чака един от най-величествените – цар Калоян.

Идеята за мащабен международен филмов проект, посветен на тази забележителна фигура, не е просто предложение – тя е национална необходимост. Защото Калоян не е просто цар. Той е символ на държавническа визия, дипломатическа находчивост и военен гений. Фигура, достойна да застане редом до Цезар, Наполеон и Ричард Лъвското сърце. Само че е наш. Български. И ние дължим на себе си да го покажем на света така, както заслужава.
У нас са правени филми за повечето ни велики владетели. Има и такъв за Калоян от 60-те години на миналия век. Но той е слабо известен, обърнат само към родната публика, неразказан по най-добрия начин.

В златното десетилетие на културния подем през 80-те години, българският дух се изправи гордо чрез епосите за Аспарух, Борис I, Крум, Йоан Асен II. Тогава, в ерата на Людмила Живкова, под сянката на иначе тежката идеологическа машина, България успя да осъществи културна политика с национално достойнство. Онези филми, макар родени от времето на социализма, пробудиха у мнозина самосъзнание, интерес и любов към историята ни. И в това нямаше нищо лошо – защото знанието за великите ни владетели не само възпитаваше, но и лекуваше комплекси.

И до днес обаче цар Калоян чака своя звезден миг. Чака своя продуцент, режисьор, сценарист и екран. Защото историята му е не просто драматична – тя е кинематографична по природа. 

Малкият брат на Асен и Петър, прекарал години като заложник в Константинопол, се завръща в родината, за да поведе българите в най-бурните години след възстановяването на държавността. Многостранна личност – дипломат, признат от папата за „крал на българите и власите“, пълководец, победител над византийци, унгарци и над самия латински император Балдуин. А тази победа не е само военен триумф – тя е историческа справедливост, доказателство, че никой не може да се подиграва с България без последствия.

Представете си филм, в който се преплитат три сюжетни линии – Калоян, папа Инокентий III и Балдуин Фландърски. Три реални фигури, три съдби, три епохални сблъсъка. Сюжет, в който се съчетават лична драма, геополитически интриги, любов, предателство и слава. Мащабен разказ, който да се снима не само в България, но и в Рим, в Истанбул (Константинопол) – с размаха, който такава история заслужава.

През 2016 г. имаше слухове, че Мел Гибсън – майсторът на историческата драма – е проявил интерес да снима филм за цар Калоян. Идеята потъна, както потъват повечето добри идеи у нас – без подкрепа, без визия, без политическа воля. А трябваше само едно – държавата да се задейства. Да покаже, че националната идентичност не е само лозунг за пред избори, а кауза, в която си струва да се инвестира, да се настоява, да се работи.

Представете си епос, сниман с участието на световни и български актьори. Мел Гибсън зад камерата. Александър Везенков, Григор Димитров и Карлос Насар в епизодични роли, чисто от любов към родината. Един филм, който да напомни на света, че България не е само красива природа, евтин туризъм и политическо безвремие. България е цивилизация. България е история. България е Калоян.

Да, политическата ни класа днес е отчайващо откъсната от реалността и се ъпгрейдва с все по-неадекватни и посредствени хора. Да, културата често бива третирана като досадна дреболия в бюджета. Но мечтите остават. А от мечтите започва всичко.

Нуждаем се от този филм. Не заради носталгията. А заради бъдещето. Защото на един народ не му трябват само пътища, ресторанти и кредити, за да живее. Трябва му и гордост. Трябва му легенда. Трябва му Калоян.

*Имам и предложение откъде да дойдат парите за филмовия проект. Премахнете бордовете на държавните предприятия. Всяко от тях си има оперативен изпълнителен директор. А над него стои ръководството на съответното министерство, на което е подчинен. Премахнете тези хранилки за наши хора, наречени бордове, и ще освободите десетки милиони, които да послужат за нещо полезно.