Може ли в Бургас да се мерят повече показатели на въздуха? Ако да, защо не се прави?

Тези дни в публичното пространство прозвуча статия на журналиста Димчо Райков – глас, който отдавна следи пулса на бургаското ежедневие и болките му. В нея, между редовете за качеството на въздуха, особено силно отекват две изречения на директора на РИОСВ, Павел Маринов:

„Дали да се разшири палитрата на замерваните вещества трябва да реши Изпълнителната агенция по околна среда. Иначе уреди за мониторинг на въздуха в Бургас има достатъчно.“

Кратка реплика. Но и като всяка краткост – опасно наситена със смисъл. Защото тя съдържа едновременно признание и отстъпление: признание, че техническата инфраструктура съществува, и отстъпление от отговорността тя да бъде използвана в пълния си капацитет. Излиза, че станциите тук – тези безмълвни свидетели на нашия въздух – могат да ни кажат повече, но мълчат по административно предписание.

Възможно е да греша. Възможно е да има невидими пречки – бюрократични, технологични, финансови. Но тогава изниква въпросът: защо, след като са невидими за нас, никой не ги прави видими? В обществото липсата на информация е почвата, в която най-добре растат съмнението и тревогата.

Да, понякога вероятно сме параноични. Понякога онова, което носи нощният вятър, може да е просто неприятно за обонянието, без да е опасно за дробовете. Но как да се уверим в това, когато знаем, че измервателната апаратура стои, способна да каже истината, но истината остава неизказана?

Въпросът не е само в науката, а в доверието. Доверието се печели не с успокоителни формулировки, а с прозрачност и данни. Когато мерим повече, знаем повече. Когато знаем повече, живеем по-спокойно. А спокойствието, в свят на шум и напрежение, е по-ценно дори от най-скъпите инфраструктурни проекти. Защото спокойствието е кислород за духа.

Ако действително разширяването на мониторинга зависи от Изпълнителната агенция по околна среда, тогава нека гражданите, кметството, общинският съвет, неправителствените организации и всеки, за когото Бургас не е просто адрес, а дом – да поискат това заедно. Историята на града познава мигове на единодействие, в които бурите отстъпват.

Нека не забравяме: здравето и спокойствието са първични блага. Те са почвата, в която израстват работоспособността, икономиката, културата, дори мечтите. Без тях пътищата са само асфалт, болниците – само сгради, а парите – само хартия.

Въздухът е първата ни храна. И когато питаме „Какво дишаме?“, не задаваме капризен, а най-основния, екзистенциален въпрос.