Беше просто блъскане, не любов

Не съм от онези, които търсят любов онлайн. Но понякога, когато самотата натежи, а мислите се въртят около едно и също – дали още мога да се чувствам желана – решаваш да рискуваш. Направих си профил в едно от популярните приложения. Не с очакване, а с любопитство. И там беше той.

На снимките изглеждаше свеж, усмихнат, самоуверен. Беше по-млад с поне десет години, но ме заговори така, сякаш нямаше никакво значение. Разговорът ни беше лек, игрив, флиртът се усещаше във всяка дума. Съгласих се да се видим. Не защото вярвах, че ще излезе нещо истинско, а защото ми се прииска нещо различно. Може би и малко вълнение.

Появи се със самочувствие, но и с онази енергия, която младите мъже често носят – усещането, че целият свят им принадлежи. Пихме по нещо, смяхме се, докосванията станаха все по-чести, а погледите – по-дълги. В един момент вече бяхме в леглото ми.

Не очаквах чудеса. Но това, което последва, беше... тъжно. Той не говореше, не търсеше контакт, не се интересуваше от мен. Беше като... тренировка. Сякаш играеше роля, която бе гледал в клипове. Блъскаше ме ритмично, без ритъм, без усещане, без нищо. Пет минути – точно толкова. Без предварителна близост, без целувки, без нежност. И изведнъж... спря.

„Свърших“, каза. Вдигна се, както се свалят слушалки след песен, която не ти е харесала.

Лежах, гледах тавана и се чудех какво точно се случи. Чувствах се празна – не физически, а в онзи друг смисъл. Не беше въпросът, че не съм свършила. Въпросът беше, че никой дори не се опита да ме достигне. Да ме усети.

Не го виня. Той просто беше отражение на една епоха – на скорост, поза и липса на дълбочина. Но повече няма да търся нищо онлайн. По-добре е да си сама, отколкото да се чувстваш самотна в чужди ръце.