Ромка от Лом ми предсказа целия живот през 1992, призна Драго Чая
Преди дни водещият Драго Драганов стана на 54, като точно на рождения си ден изключи телефона си и “легна под ножа”, обяснявайки причината: “за да запомня завинаги датата на моето прераждане”. Драго Чая гостува по повода в подкаста на Тото Йотов от „Скандау“, за да разкаже за своята пълна промяна.
– Драго, как успя да се запалиш по телевизията?
– Не съм се запалвал. Винаги съм искал да бъда част от творчески процес, но в областта на театъра. Мечтаех да стана актьор и всички хора, които ме познават и ме помнят от детството ми, знаят две неща. Детството ми е разделено на две: много ранното ми, когато баба ми с голяма гордост ме водеше из квартала и ме питаше пред хората: “Кажи сега, кажи какъв ще станеш, като пораснеш?”, и аз изпъчен отговарях “Ще пея с Лили Иванова”. Тогава смятах, че това е нещото, за което съм роден.
Никога не можех да си обясня защо хората избухваха в смях. След това аз бях обсебен от любовта си към театъра, виждах себе си на сцена като част от театрални представления и не можех да си представя живота си по друг начин. Бях част от театъра в Двореца на пионерите, където отидох да се запиша сам без знанието на родителите ми. След това бях в детската театрална студия в театър “Сълза и смях” заедно с хора, които днес са от много-много успешните в българския театър.
– С кого беше там?
– Светла му памет на Иван Ласкин, с него бяхме заедно. Там аз можех да видя каква е огромната разлика между някой, който иска да стане актьор, и някой, който е роден за това. Иван беше роден за театъра, за сцената, за екрана. Лара Береану също е от това тесто, създадени за това.
– И какво се случи, че направи този завой от театъра към телевизията?
– Нямах никаква представа, че животът ми ще се обвърже с телевизията. Аз всяка вечер в последните класове в училище бях на театър и гледах всички театрални постановки – разпоредителките ме познаваха и ме пускаха без билет. Случи се най-неочакваното и съм много благодарен на родителите ми, че винаги са ме отрезвявали
Те бяха много здравомислещи хора, здраво стъпили на земята. И целият този порив мой към театър им се струваше…, не знам как да го нарека. Казаха ми например: добре, кандидатствай във ВИТИЗ, но кандидатствай и в Софийския университет, избери си специалност каквато искаш. И аз се записах… предучилищна педагогика при условие, че изкарах петица на изпита по български. Хората си мислеха, че ще запиша българска филология, право, но аз не! Записах това, само и само да има нещо, аз си чакам ВИТИЗ.
И какво става – излиза списъкът с класираните и аз втори под чертата! Това изведнъж ми показа, че нещо не е така, както аз си го мисля. Значи това, дето ще пееш с Лили Иванова, е в друг живот! Получих страхотен удар, отрезвяване. Беше първият сблъсък с някаква реалност, в която до този момент аз не бях живял. Направих от това скъсване страхотна трагедия в живота си.
– И какво последва след този болезнен сблъсък с реалността?
– Отиваме в Попово в Консервния комбинат на студентска бригада. И се озоваваме легло до легло с Нико Тупарев. И аз какво правих на тази бригада, още първите дни си изкълчих крака и се върнах в София. Отивам в Университета и се запознавам с колегите и с Деми от Лом. Той ми каза, че един български цирк, идващ от Чехия, първата му спирка у нас била Лом.
Казвам на Деми, че искам да видя цирка, програмата. Кани ме той на гости, отиваме, аз отивам в цирка, говоря си с касиерката и на вратата се чука. Една възрастна циганка влиза и почва да гледа на касиерката, която става много емоционална, защото й казва верни неща. Аз стоя отстрани и поглеждам циганката. Питам я за мен нещо няма ли да каже. При което тя ме поглежда и буквално ми каза:
“Е, ти кво!? Искал си да те гледат! Ще те гледат!
Ама ти няма да ги виждаш!”
В онзи момент аз направо се парализирах, а сега като го разказвам, отново настръхвам.
– Това бяха точно годините на промените, на стачките?
– Точно. Всичко се промени, животът се пренесе по площадите. Баща ми го поканиха да преподава в един университет в Алжир и той отиде, след година при него заминаха майка ми и сестра ми и аз останах сам. И целият свят ми стана сцена! Започнах общуване с много циркови артисти.
– Кога се сети отново за тази жена, седнала на пода в Лом и предсказала ти какъв ще е животът ти?
– През август 1992 г., когато бях част от екипа на новините на Ефир 2.
Не бях отличен студент по предучилищна педагогика, но учех все пак. Бях оставен на баба и дядо да ме надзирават и те, обожавайки ме, не държаха аз да имам чак толкова високи оценки. А и честно казано, в много малка част от следването ми се е прокрадвала мисъл, че тази специалност ще бъде част от живота ми и развитието ми. Но отиваме с една колежка в детска градина на стаж и тя ми казва, че в телевизията в “Телевизионен справочник” са обявили конкурс. Питам я какво от това, и тя предлага да се явим и двамата.
Аз й отговарям: “Е, те ни чакат сега тебе и мене на вратата, да знаеш!” (смее се). Обаче все пак тя ни записа – то само така поименно беше записването, няма документи, нищо. 2000 човека се бяха записали, ние минахме третия-четвъртия ден. Хачо Бояджиев препитва като режисьор на предаването “Цветовете на нощта”, за което търсят водещ. Но не го виждам Хачо, само гласа му, той е в апаратната.
Между другото, аз съм един от последните хора, които са го видели жив, защото той тръгна от сбирка на екипа ни от предаването “Полет над нощта” за тази уж рутинна манипулация. Така, и се връщаме към конкурса – аз минавам във втори кръг, от 2000 ставаме 700 кандидати. После от 700 стават 7. И аз сред тия 7, и ние си повярвахме. Голямо сито, а в това сито беше и Венета Райкова. И почваме да чакаме това предаване да се случи, ама то нещо не се случва.
– Сега ще ми кажеш как случайно нещо се е случило отново, за да преобърне нещата?
– Отива майка ми на вилата и среща неин братовчед. Той пита как са децата, това-онова. И тя му обяснява как Драгомир отишъл на някакъв конкурс в телевизията, ама нали го знаеш той какъв е (смее се).
А братовчедът казва: я в понеделник да отиде той в 12 ч. пред телевизията. А неговата приятелка е режисьорката на “По света и у нас” Маргарита Петрова. Отивам аз, тя ме разпитва и вика: “О, това предаване няма да стане, ами ела сега аз да те заведа в “Новините!”. И ме води в редакцията на “Новините” на Ефир 2. Запознава ме с Нери Терзиева, а аз седя и гледам като Патето Яки. Всичко е съдба!
– Какво съдбовно още се случи тогава?
– Отивайки към телевизията, съм си купил книга, защото пътят ми минава през пл. “Славейков”. Книгата е на Генко Генов – лежал като политически затворник, но реабилитиран току-що, създател на “Златният Орфей”. И аз някакви страници съм разгръщал пътьом. Нери Терзиева ни обяснява на екипа, че всеки трябва да идва на работа всеки ден с по три идеи в ресора, който следим.
И аз решавам да се изкажа и казвам, че искам да направя нещо за тази книга и този човек. Нери ми казва: намери Лили Иванова да каже две изречения! А Лили е единствената запазила почтеност и застанала пред съда в подкрепа на Генко Генов заедно с Йорданка Христова. И благодарение на този репортаж аз се запознавам с Лили Иванова!
– А кой беше първият ти излъчен репортаж?
– Първият ми излъчен репортаж беше за премиерата на цирк “Глобус” в кв. “Младост”, тъй като в програмата му се беше завърнала една българска трупа, която беше имала току-що лична среща с цар Симеон, преди той да дойде в България. Вторият ми репортаж беше за книгата и в него все пак няколко изречения каза Лили Иванова.
– Как протече твоята първа среща с Лили Иванова?
– Тя беше много лаконична. В нашия дом Лили Иванова винаги е била икона. Притежавахме от първата й издадена грамофонна плоча до последния й албум. Семейството ми имаше огромен респект към нейния талант. По телефона аз й казах за какво я търся и тя ме покани в дома си на “Оборище”
Аз се стъписах, разбира се. Може би чак при втората или третата ни среща с някакъв набор от думи съм се опитал да обясня какво чудо е за мен, че имам привилегията, щастието, късмета да общувам с жената, за което само съм си мечтал от дете.
– Искаш да ми кажеш, че от първата си среща с нея ти нямаш спомен?
– Лили Иванова има една крилата фраза, която гласи, че много хора се опитват да стъпят на нейните рамена, за да изглеждат по-високи, да си придадат значимост. Аз не искам разговорът ни да тръгва в посока моя живот с Лили Иванова. Защото последваха много години на невероятна близост, на най-съкровеното от всички приятелства, които съм имал в живота си, защото след края на приятелството си с Лили Иванова аз не вярвам в съществуването на думата приятелство.
Вярвам в изключителната близост, имам хора, с които съм изключително близък, безкрайно откровен, но онова, което те кара да си безкрайно свободен пред някого, да му имаш всичкото доверие на земята и ти съответно по същия начин да очакваш от него той да е толкова откровен, съм имал само в общуването си с Лили Иванова. Така че не искам да стъпвам на нейните рамена и да изглеждам по-висок с днешна дата, отдавна не сме се срещали с нея. Тя е воин на изкуството си – има сцената, има песните си, живее заради тях, те са смисълът на живота й.