Луджев представя в Казиното „Революция в България.1989-1991. Книга 2“

Деветстотин тридесет и шест страници духовно съдържание, в смисъл научно, над 550 документа като статии, изследвания, книги и друга библиография, един килограм и шестстотин грама телесна маса - това е съдържанието и формата на новоизлязлата книга „Революцията в България. 1989-1991. Книга 2” на проф. Димитър Луджев.

„Държавите се превръщат в онова, което са, а историята не се слави като особено сантиментална... Ние сме това, което сме” твърди актуалният геополитически наблюдател и писател Джордж Фридман. За да опровергае донякъде цитирания ерудит, Димитър Луджев в качеството си на историк, социолог и деен политик по време на българския преход, представя къде с драматизъм, къде с оптимизъм политическите и социалните събития през 1989-1991 год., за да стигне до quid divinum*, т.е. държавотворната потенция на българския народ.

Попадайки в графата високо научна литература, изследването може да бъде прочетено и като роман с остро драматичен сюжет и герои - политически лидери и хората от институцията „Улицата” с техните многохилядни митинги за борба срещу разпадащия се комунистически свят. Разговорите около Кръглата маса, подпалването на Партийния дом, геополитическите разговори между Горбачов и Буш на 2-3 декември на съветския крайцер „Максим Горки”,  изборът на президент, българската „нежна” революция през лятото на 1990 год. преминават от сиво-черните краски на палитрата на задкулисните интриги до цветните петна на свободата и оптимизма.

С документална точност се откриват и рождените дати на родените с прелюбодейство настоящи специални служби за сигурност. „Най-страшно е не Шесто управление, а бившето Второ главно управление, където се е концентрирала цялата информация за хората, за щатни и нещатни сътрудници. От неговите кадри, а също от тези на Четвърто икономическо управление са изградени днешната Национална служба за защита на конституцията и Националната служба за охрана”.

А разиграваната и до днес политическа карта с досиетата има своя отговор още в самото начало на прехода: „Абсолютно всички оригинални досиета (лични работни дела на сътрудници и разработки) са били унищожени... Специалният архив на Отдел 6 на Шесто управление на ДС, където са досиетата на повечето политически доносници, е ликвидиран напълно.” Цитираните сведения от Президенството обаче, за съжаление,  само подкрепят думите на Фридман: „Ние  сме това, което сме.”

В гюрултията от всевъзможна литература на тема „българския преход” - от спомени до панихиди, класическият тон на научното изследване сякаш ни отвежда до екзистенциалното поведение на българския народ  - да се чувства напълно свободен да бъде това, което е избрал - и по-вярното: това, което са му избрали.  Подобно на „Видрица” на Поп Минчо Кънчев в книгата се откриват съвременни „даскали, попове, училища, черкови, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници,... цигани и прочие...”, поставени в една нова „революционна” епоха със своите страсти и илюзии.

„Важното е властта да е морална сила...” - твърди в емоционално отклонение в заключението си авторът на фона на „проповедта на поредния пастор, който лекува всички и всичко с молитви. И възгласите на многото хора, които очакваха чудото...”

*Нещо божествено