Мъртвецът като средство за изява на стадната единица

Дето някакъв районен кмет затворил цяла улица и организирал дълга маса, на която съкварталците трябвало да ядат домашни манджи и да се опознават общувайки, но после се оказа, че се събрали всякакви активисти и публични герои, та да ги снимат.

Идеята била хората да общуват по съседски, обаче дали съкварталци от единия край на масата са разменили и една дума със съкварталци от другия или всеки си е излязъл пред входа и е седнал да си говори до онзи, когото и бездруго познава? На кого му пука! Постигнати са и двете цели – усвоени са едни къси пари от роднини и познати на кмета и се е отчело масово мероприятие в либерално-прогресивен дух.

Понякога човекът наистина търси масови изяви, но дали наистина ги търси или го карат да мисли, че му трябват? Карат го, за да го превърнат в стадна единица. Та после лесно да му довеждат до знание правилните идеи и мисли, правилните позиции.

Но масовата свирня на китара беше едната страна. Другата се състоеше от индивидуалните изблици на скръб. Сякаш обявиха конкурс. Всеки се почувства длъжен да се изкаже. Обществено разпознаваемите фигури бяха най-старателни. Мислех да изредя поименно всички жалеещи, на които попаднах, дори започнах, но се отказах и ги изтрих, защото ще ми се докачат, пък повечето са добри хора. По принцип не са толкова възвишени и просълзени, колкото се показаха (пак тази дума!) след трагичната смърт на Кирил Маричков.

За тях то изглеждаше като истинска лична трагедия. На всички животът им опустя. Изведнъж се оказа, че са били най-близки приятели, почти родни на покойника. Припомниха се мелодии, публикуваха се текстове. Колкото повече тежест и скорост набираше лавината на съпричастието, толкова повече ескалираше истерията, с която всеки искаше да се включи в общия хор и да надвика останалите. То не беше „Кириле“, „Киро“, „Кирчо“, само „Киренце“ не видях, но то не значи, че не е имало. Екраните на телевизорите в един момент не успяха да поберат всички разстроени лица. Единствено родната сестра на Маричков – Люба – сподели само едно изречение, за да каже кога е опелото. Всички останали драха ризи и забиваха нокти в жива плът.

Разбира се (как без това!), се обадиха и киселяците, които вечно ридаят върху тленните останки на правдата. Те са способни да извадят компромат и срещу архангел Михаил, за да го очернят. Маричков бил номенклатура, славата му се дължала на тоталитарния контекст, иначе нямало да е тая звезда, смъртта му била (Боже, прости сквернословието!) съдба и възмездие задето преди време участвал в катастрофа, в която загинала жена и т.н. Това са хора, лишени от спокойствие и доброта, не знам как живеят със себе си. Не знам не им ли тежи чудовищният грях непрекъснато и при всякакви поводи – дори най-щастливите или най-печалните – да осъждат другите от висотата на някакво подразбиращо се свое съвършенство.

За какво са всичките тези публични жалейки? Те имат една цел – да продължат земната слава на човека и след неговата смърт. Но него това вече въобще не го интересува. Не знам дори дали си спомня за нея. Сега си има много нови впечатления и изобщо не му е до „Киро“ и „Киренце“ от непознати или от хора, с които си е кимвал два-три пъти за 80 години. Тогава защо го правят? Да не си мислят, че покойникът ги гледа отнякъде и им е много благодарен за шума? Едва ли. Правят го за публиката и преди всичко за себе си, за своя образ в очите на публиката. За тях мъртвецът е средство, което те употребяват най-безсрамно, сценичен костюм, който навличат, дори когато не им е по мярка, и се перчат с него. Сами разбирате, че всичко това едва ли прави ситуацията красива.

А човекът си е просто човек – голо и объркано бебе в сърцевината на наслоени условности, които със смъртта падат. И не ме питайте за Картаген – дали да бъде разрушен или не. Бог да прости Кирил Маричков. За Бог той си е просто човек.

Още от автора - ТУК