Самоубилият се похитител на Мирослава бил първенец по английски

Интересни спомени за самоубилия се похитител на Мирослава - Стойчо Стоев-Чочо - разказва в блога си неговиаят съученик от гимназията Петър Иванчев. Той представя психопата в съвсем друга светлина, която поражда много въпроси - това ли е истинският убиец на детето и дали той наистина се е самоубил?

С Чочо се запознахме в един влак през април 1990. Влакът пътуваше за Европа, и ние ътувахме натам, бяхме в подготвителен клас на английската гимназия в Перник и отивахме на първата си голяма екскурзия в чужбина. Стената тъкмо беше паднала. Чочо веднага ми допадна, голям симпатяга, малко едричък такъв, вечно засмян металяга, от тия хора дето ти е спокойно край тях.

Бързо задругарувахме, оказа се че и той се пробвал да свири на китара и веднага замислихме още щом се приберем да си направиме банда. Чочо щеше да е ритъм китарист. Изкарахме си страхотно на екскурзията, а и после се виждахме абсолютно всеки ден в училище, първата ни работа щом биеше звънецът беше да се съберем в коридора, той беше в А-клас, а аз - в Б. Оттам нататък само свежи лафове, боричкане и смях до където стига. Следобедите пак се виждахме често понеже се познавах с повечето метъли в града, ходехме в един и същи клуб, а лятото киснехме на едни и същи пейки. Бандата дето я мислехме не се случи, не станахме и някакви близки приятели, но и днес като се сетя за тоя тогавашен човек ми става приятно, изобщо, готин тип.

После всеки го завъртя шайбата на някъде, в даскалото по-малко се засичахме щото той не пиеше и не пушеше, а ние точно това правехме покрай училището в горния курс. Ама пак си бехме френдове. Един ден в единайсти клас се разнесе мълвата, че някакви изроди пребили Чочата. Срещнали го пред блока, където живее до пернишкия пазар и направо го размазали. Разправяха,че от смърт го спасил баща му, който излязъл и стрелял с пушка по нападателите. Не знам дали последното е истина, но Чочо отсъства от училище няколко месеца и едвам успя да завърши годината. Видях го в училищното кафене, нищо не разказа, стори ми се повече вглъбен и по-малко усмихнат.

Дойде и края на ученето, мислех, че никога няма да свърши... С Чочата бяхме в една стая на матурата по английски. Той завърши първи по успех на матурата, а аз - трети, което си беше голямм успех понеже имах ужасяващ махмурлук. След изпита седнахме да пиеме бира с Чочо и другите съученици. Имах едно дънково яке много бойно такова, решихме да напише всеки по едно изречение на гърба на якето да си имам спомен от последния ден в училище. Чочата нарисува голям хипарски знак с надпис: STOP THIS MADNESS.

Не ми стана съвсем ясно какво точно имаше предвид с надписа, ама се заговорихме за хипарски работи и го питах какво става с китарата.

- Нищо не става - каза той. - Стои си под кревата. Що не минеш да ти я дам?

- Ти не я ли искаш?

- Не, за какво? Май няма да свиря повече.

По онова време имах една хубава дванйсетструнна китара, ама викам си какво пък. Ще си пазя хубавата китара да си свиря в нас , а тая на Чочо ще е за пейките в парка дето се събирахме всяка вечер. Чочо я извади от под леглото в тях и ми я даде, оказа се нелоша черна кухарка.

После кандидатствахме заедно в софийския, изкарахме изпита, но не ни взеха щото бяхме донаборници. И така.....

Имам само един спомен за Чочо след това. Видях го през улицата веднъж. Махнах му и той ми махна, а някак си и двамата знаехме, че няма смисъл да пресичаме шосето. Сигурно затова съм го запомнил, защото не беше среща, а разминаване. До вчера аз пазих такъв спомена за този човек, докато не видях снимката му в новините.

Малко е да се каже, че бях потресен. Никога не бих допуснал, че този симпатяга, малко едричък такъв вечно засмян металяга е способен да извърши възможно най-ужасното престъпление, убийство на дете. Неуслужливото ми съзнание отказваше да приеме това за истина, а и всички новини ставаха все по-объркани. Чочата убил детето и после се застрелял. Но всичко това звучеше толкова нелогично, толкова абсурдно. Загубих много приятели през годините, много от тях бяха убити. Но за пръв път се оказа да познавам убиец, и да свиря на неговата китара. Не, не може да е истина...

После се напих. Мислех за оня влак, който пътуваше към Европа, но никога не стигна дотам, за китарата... Виждах Чочо как ми маха през улицата, слушах самодоволните объркани разкази от телевизора. И мислех за моята малка дъщеря...

Чудя се какво да правя с онова яке. С един голям хипарски знак и надпис:

STOP THIS MADNESS

STOP THIS MADNESS

STOP THIS MADNESS

STOP THIS MADNESS

STOP THIS MADNESS