Мария Кехайова написа разкази за магичната Странджа и рибарите от Ченгене скеле
Точно в сезона на паламуда, който тази година не се появява край нашите брегове, а сафридът кълве и радва рибарите, в Бургас се появи нова книга. Разкази, събрани под странното заглавие "Сафрид сопрано: Магическият портал". Книгата е на журналистката от „Труд news" Мария Кехайова, която е разделила разказите си в две части: за легендите за змейове и великани в митичната Странджа планина, и за слуката на рибарите и веселите им истории в селището Ченгене скеле край Бургас.
В книгата оживяват образи от детството, разкази, които се предават от уста на уста в обезлюдените села на Странджа.
Независимо дали са за кацали навремето НЛО, за странни светлини над различни местности, за самодиви, които се явяват на овчар като бели гъски с дълги шии или кутрета, те са истински и магични едновременно. Чути от баби и дядовци, предавани на поколенията. Уж са фантастични и невероятни, а примерно, за съществуването на великаните в село Кирово преди време, все още има доказателства- гробищата на двуметровите гиганти, макар и вече обрасли в треволяци.
Този свят, в който се разхождат змейове и самодиви, кацат НЛО, странджанци говорят на неразбираем диалект- всъщност е един портал, през който всеки иска да премине, за да се изпълни със спомени от детството, с доброта и надежда, далеч от крамолите на деня.
В другия портал, край каналите на рибарското селище, сафридът пее сопрано, рибар къща не храни, но ходи на опера, на далян се ходи с хляб и яйца и други истории.
Уникалните случки, в които поп си забравя расото навръх Никулден при морските вълци и един от тях го навлича, за да сервира дегизиран рибена чорба и ракия, зареждат с много смях и увековечават лакърдиите на риболовците.
Книгата вече е отпечатана и очаква своите читатели, за да ги пренесе през магичния портал на времето.
Можете да се свържете с Мария Кехайова чрез страницата ѝ във фейсбук, за да си я поръчате.
С разрешение на автора Флагман.бг публикува един от емблематичните разкази в книгата:
Парамони или селско правосъдие
Магическите хора в нашето село в Странджа, не приемаха нови реалности. Например- те си имаха свое собствено правосъдие. Съседка и комшията и, бяха се скарали и били заради прескочила в чуждия двор кокошка. И в разгара на скандала жената отхапала пръста на мъжа. Никога не можах да уточня отхапала ли го е или ухапала.
Обаче тези хора аз никога не ги видях да се забавляват. Дори когато искаха да се похвалят за нещо, правеха го тайно. "Тошка /от Тодор/, ела да ти кажа нещо. Дъщеря ми си купиха кола". - "Ами каква кола, бульо Стано?", питал баща ми.- "Ами бяла". Във Вършило хората например не знаели, че когато човек има рожден ден- празнува и черпи.
Не си представям как и кога са се радвали и най- вече на какво. Бедно, бедно село, с корава неплодородна земя и тънички прегърбени хора- Марулки, Бързи, Деспини, Кали, Вълкани. И все бързаха за някъде. Да не "залети", т.е. да не завали. На празниците- виели се хора на мегдана, точно пред нашата къща. Баба и още една жена пеели. Други две ги поддържали.
Жените във Вършило нямали премени, радвали се на кръшните си гласове. Прабаба ми например била на смъртно легло, когато пратила баба ми да излезе навън, а тя запяла. Заръчала и- да чуе от градината - дали хубаво пее, тя била родена певица. Измисляли си и парамонье- прякори.
Но то не било за забава, а за да се дразнят. Срещу нашата кръчма имало друга- на конкурента на дядо. Синът на конкурента много обичал да измисля парамонье на всеки , който предпочете нашата кръчма и обиждал хората наред. А дядо правел най- хубавото вино в околията. Каква била тайната му- никой не знаел. Носели му грозде от Сарафово, /от лозя край морето- та в сърцето на Странджа!/.
Години по- късно чичо ми Димитър си направи шато в Айтоско. Ако дядо ми е казал тайната на шеметното си вино- то е само на чичо. Когато го завел да види шатото, дядо въздъхнал и рекъл: Много е хубаво, ама да беше във Вършило... Като говорим за парамонье, в едно друго село в Странджа - Бродилово, което е известно с нестинарите си, има най- многото прякори на човек от населението. Лепнали са на всеки три- четири.
Но те не знаят значението на думата "прякор". Установих го лично. Беше една лятна вечер, с фоторепортерката Татяна Стефанова, пътувахме за Бродилово. Бях чула тая работа за прякорите и смятах да напиша страница. Красотата по пътя, особено наесен е неземна. Митична, магична, невероятна и всичко останало. На входа на селото, една бабичка носи дърва. Разприказвах я.
"Във вашето село, хората имат ли си прякори?", питам. Тя ме погледна като извънземна. -"Няма, няма такова нещо" , отговори и понечи да си ходи. В това време ни размина един човек. "Е това е Пръдлето",изведнъж изтърси жената. "Ами това какво е?", питам.- "Е, така му викат", отсече сърдито и ме подмина. Така разбрах как трябва да питам за нечий прякор "Как му викат?"
И се започна. Най- красивата жена в селото беше Стюардесата. Имаше Магарето, Сталин, Ленин, Директорът, Сеното, Нестинарката, Англичанинът и какво ли не още. Дори и кучетата, които тричаха през февруари, на прага на пролетта, си имаха прякори. На Шаро, му викаха Гонзо, като футболиста.
Било много издържливо куче- седем пъти поред, седем пролети, го тричали, което значи въртели го с въже над реката, и все по- здраво ставало... Освен това всеки, на когото измислели как да викат, се сърдел и спирал да говори на останалите. Но спирал да им говори, само докато не измислел по един нов прякор на всички останали. Те пък като узнавали как ги е кръстил, спирали да говорят и с него, и помежду си.