За насраните гащи на зърнарите и добрия цар Бойко
След като свършиха есенната оран, зърнопроизводителите изкараха скъпата си техника, за да блокират пътищата на родината където и когато им скимне. Пътьом вкараха бентлитата в гаражите и изкараха оттам старите си коли, с които през 2008 година много сполучливо будеха съжалението на управляващите и на цяла милозлива Европа.
Родните зърнопроизводители винаги вадят тракторите си на пътя, колчем някое тяхно искане не бъде изпълнено на часа и точ в точ, както казваше на времето Чудомир. Този път обаче изненадата е пълна, защото Борисов и кабинетът не клекнаха, както обикновено, щом първият протестен трактор се покаже на магистрала “Хемус” или пък мине тунела “Траянови врата”. Вероятно, защото наистина просто няма къде да се отстъпва.
През далечната зима на 1941 година защитниците на съветската столица са казвали следното: “Огромна е Русия, но няма къде да се отстъпва – зад нас е Москва!” След като преполовиха с лека ръка и с напълно неизвестни цели 8-милиардния резерв на държавата, докарвайки го до санитарния му минимум, след като раздадоха лавина от обещания преди изборите и след като обясняваха, че ще се справят с кризата геройски, сега първите ни държавни мъже дадоха заден и с изненада установиха, че компютърната им игра “Аз управлявам държава” е свършила и сега или трябва да се хванат на работа, или да си отидат безславно.
Проблемът обаче е комплексен. Откакто Бойко
зацарува едновластно по нашите земи,
всеки, който имаше нещо да вади, го извади. То не бяха лекари, не бяха шофьори, учители, моряците, скокнали срещу двойното данъчно облагане, не бяха полицаите, които пушеха по градинките и пиеха всеки път по една студена банкянска, не беше и ропотът срещу монополиста “Лукойл”. На третия ден след на всеки протест като в евтина пиеса Бойко винаги клякаше с въздишка и след това казваше на Дянков: “Намери им ги тия пари, че да мирясат...” Сега обаче милионите взеха, та свършиха и изграденият вече образ на добрия цар, който всеки ще помилва разбиращо по главицата, взе скоростно да избледнява...
Оттук нататък всичко вече се развива като в сценарий на лош филм, правен в Бояна с държавни пари. По някое време първият счетоводител на републиката Симеон Дянков обявява, че оттегля подписа си под споразумението със зърнопроизводителите. Следват публични негови и на министъра на земеделието извинения към тях и апели да не правят такива неща... После покрай главоболията на правителството с железничарите и с пенсионната възраст почват протестите и на земеделците. И всичко това на фона на кризата в Гърция, Италия, Унгария и Ирландия, както и на проявите на движението “Окупирай”, като
ситуацията вече заплашва да прерасне
от взривоопасна в едва ли не - революционна. След което изведнъж, на шестия ден на протестите, някой открива в подписания със зърнопроизводителите документ формулировката “ако това е възможно”, която, между другото, я има във всяко споразумение за национални доплащания от четири години насам. И вече става кристално ясно, че правителството може да се измъква от казуса не по тъчлинията, а през централната врата, а зърнарите почват да си сменят всеки ден исканията с единствената цел да могат да си идат по някое време, без всички да са видели насраните им гащи.
Не може обаче повече от седмица премиерът, вицепремиерите му, другите обикновени министри и техните достойни заместници да се гънат като тръстика на вятър и да обясняват всеки ден напълно различни неща, докато някой дребен чиновник не им навре в носа въпросната формулировка от въпросното споразумение, според която правителството е чисто като утринна роса. Не може! Защото
правителство, което не знае какво и защо подписва,
не е никакво правителство, а сговорна дружина, която според напълно обърканите ни вече от безумния преход понятия може само слепи да ги ражда!
И всичко това никак не е смешно. На времето бай ви Тошо плачеше да станем шестнадесетата република на великия Съветски съюз. Завалията, сигурно е искал с това да увековечи онези два или три милиарда долара, които всяка година ни даваше братската страна, и така да направи живота на българите, ако не песен, то поне напълно поносим припев към Интернационала.
Сега ни управлява най-големият реформатор, най-големият футболист и най-големият резач на ленти в нашата история. Както, разбира се, сам той се определя, подкрепян от верните си клакьори. Оставим ли го него и дружината му от току-що проходили в политиката котета да правят каквото им скимне, накрая яко ще плащаме сметката.