Путин се готвеше за блицкриг, но вместо това неговата армия се разлага в Украйна
Война на грешките.
Виталий Портников - на годишнината от инвазията
Историците на Първата световна война често отбелязват, че една от най-големите трагедии на миналия век е причинена от цяла поредица от различни грешки - участниците в бъдещия конфликт не разбират последствията от своите действия, подценяват потенциала на врага, погрешно възприемат обществената реакция... Мисля, че когато историците пишат за войната на Владимир Путин срещу Украйна, те също ще говорят за грешки.
Най-голямата грешка е грешката на Путин. Руският президент - и това се доказва от многобройни свидетелства за това как е започнала войната, и просто здравият разум - беше напълно сигурен, че армията му ще превземе Киев за три дни и ще установи контрол над Украйна. Това, което украинците винаги са възприемали като предимство - способността за социална консолидация, която помага дори на несъвършените държавни институции - Путин априори възприема като слабост. Е, тогава той твърдо вярваше и все още вярва, че украинци не съществуват. Но те съществуват.
По-голямата част от украинското общество почти до самото начало на голямата инвазия не вярваше в самата ѝ възможност и това също беше грешка. Въпреки нахлуването в Крим и Донбас, украинците все още не можеха да разберат мотивите, от които ръководят в Кремъл, и които намират подкрепа и разбиране сред много руснаци. Дори сега, когато казвам, че Путин вярва, че е във война не с украинската държава, а с „нацистите“ и Запада, окупиращи земите на „историческа Русия“, се сблъсквам с недоверието на украинската публика: добре, не може те наистина да мислят така!
Освен това дори онези украинци, които разбираха, че Путин иска и може да нападне страната им, не можеха да повярват, че той отива на война като на парад, и затова прогониха мисълта за катастрофа. Войната не беше изненада за украинската армия, но беше шок за украинското общество, включително, разбира се, много представители на вертикалата на властта, която след изборите през 2019 г. се формира от доста типични представители на обществото, "слугите на народа".
И накрая, лидерите на западните държави също почти до самото нахлуване не можеха да повярват, че руският президент наистина би се осмелил на такъв кошмар, и в същото време не можеха да повярват, че Украйна ще може да устои на руската инвазия дълго време. Сега политиците в световните столици казват: украинската победа ще бъде освобождаването на всички украински земи, окупирани от Русия, и възстановяването на международното право. Но през февруари 2022 г. беше съвсем обичайно да се мисли, че ако Русия нападне, тогава Украйна може просто да престане да съществува като суверенна държава. Освен това имаше убеждение, че Путин не е луд, че не би рискувал баснословни енергийни печалби в името на войната. Нека ви припомня посещението на Ангела Меркел в САЩ, последното ѝ задгранично пътуване като федерален канцлер. Меркел се договори с Джо Байдън да довършат строителството на "Северен поток 2", въпреки че още тогава в Киев предупредиха, че това ще предизвика война. Подобни забележки обаче не бяха взети насериозно дори във Вашингтон, да не говорим за Берлин! И в същото време Путин също вярваше, че западните лидери „не са луди“, те няма да рискуват енергийни връзки с Русия (а Москва е изплела истинска мрежа от петролна и газова зависимост) и следователно ще му дадат възможност да погълне Украйна.
Една грешка на Путин се наслои върху други и всяка се превърна в престъпление. Вместо блицкриг и руски парад на Хрещатик, армията на нашествениците започна да стои на място и да се разлага в Северна Украйна и масирани бомбардировки на украински градове, които не искаха да се предадат. Новини за зверствата на руската армия вървяха заедно със съобщения за руски ракети, удрящи родилни домове и търговски центрове... Буча, Ирпен, Мариупол, Кременчуг, Харков, после, когато започна освобождаването на Източна Украйна, Изюм. Всяко от тези престъпления, първите от които бяха извършени преди девет години в Луганск и Севастопол, унищожаваше шансовете за политически изход от войната. Унищожено е и това, което остана от репутацията на Русия, и това, което оставяше шансовете за помирение.
Година след началото на войната ние сме в още по-непримиримо състояние от тогава и това е съвсем естествено. Украинското общество е ангажирано със справедливия край на войната, тоест с възстановяването на териториалната цялост на страната и гарантира, че подобни трагедии няма да се повторят в бъдеще. В същото време Путин не бърза да спре военните действия и изглежда уверен, че унищожаването на украинската държава е въпрос на време.
Това, което се провали за три дни, определено ще успее за три години, така сигурно смята Кремъл. Западът добре осъзнава, че ако войната приключи без възстановяване на справедливостта, това автоматично ще отвори пътя за повторение на конфликта в бъдеще и поради тази причина както ЕС, така и САЩ са готови да помагат на Украйна до нейната победа. И накрая, в ситуацията е въвлечен Китай, който се опитва да използва Русия като инструмент за отслабване на влиянието на Запада и с тези намерения създава илюзията за подкрепа на „истинските“ съюзници на Путин.
Година след началото на авантюрата на Путин трябва да констатираме, че като всяка голяма авантюра, тя провокира исторически последствия. Между Русия и Украйна има пропаст, която няма да бъде запълнена десетилетия, същата пропаст е между руския и украинския народ, между Русия и демократичния свят. Президентът на Русия се опитва с бомбардировки да вкара Украйна в икономическо Средновековие, но всъщност неговата страна се озова в далечното историческо минало, заседнала някъде между Хитлер и Сталин.
Е, най-лошото във всичко това е липсата на реалистични политически варианти за разрешаване на конфликта. Тази война на грешките и амбициите на Путин ще продължи дори не до поражението на Русия, а докато нейният президент или неговите наследници не разберат: Украйна не може да бъде победена, погълната, унищожена или измъчвана, но продължаването на войната е изпълнено с икономически и социални проблеми за самата Русия и може да застраши оцеляването на режима на власт. Кога ще се появи това разбиране и дали ще се появи в обозримо бъдеще, днес никой не знае.
Източник: Радио Свобода