Не забравяйте думите на столетницата Славка Кунева: Живейте, докато сте млади

На чаша кафе, в сладки приказки, с истории за един непознат за нас свят, за времена на война, недоимък и бедност. Така премина срещата ни със 100-годишната Славка Кунева. Думите й се леят като песен, запазили архаичната красота на езика ни. Слушаш и ти става мило и някак тъжно. Иска ти се да прегърнеш с все сила баба Славка, защото тя е онази нишка, която те отвежда в детството, на село, при твоята баба…
А приказките на столетницата те карат да се замислиш, да намалиш темпото и да не забравяш думите й: „Живейте, докато сте млади“. Вглеждам се в ръцете, които са ожънали стотици декари жито, представям си я как копае на нивата, как бърза да свърши къщната работа, да изпече хляба, да ошета на добитъка, да изпрати децата на училище. Взирам се в очите й, носещи младежкия дух, който тялото е позабравило, но очите – те ще го пазят цял живот. Звънкият й смях ме заразява, мъдростта в думите й ме пленява. Казва нещата простичко, но точно, на мястото им.
Разказът започва със село Климаш, където е родена на 5 декември 1922 г. Животът й започва в Царство България и преминава в различни строеве, но все е свързан с кърската работа. „Аз съм живяла при баба и дядо. Мама и чинка, с по четири деца са живели в една къща, заедно с мъжете, с възрастните – ставаме голяма челяд. Сега, кой ще живее тъй. За имоти не се караха. На мъжките деца по една къща им направят, дай им ралото и да орат вече. Сегашният народ и един ден няма да живее така. Сега, всяко иска кесията му да е пълна, да е добре, рахат“. И така, 16 години. Младите работят на нивата, бабата гледа осемте внучета. „Баба чука матилката и ний, навъртени край нея, седим. И тя осем филийки ще вземе, ще загребе с пръст от маслото и ще намаже всяка и ний, вече бягаме, доволни. Пък сега децата затрупани, то не е асрет за нищо“.

Баба Славка е ходила на училище до четвърто отделение, а после – на къра, на нивата. „Тъй изкарваха и майките ни хлябо и ний сетне, тъй го изкарвахме. Мотиката на рамото ти, сръпо лятно време все на ръката ти, не пожениш ли, не прикопаеш ли -няма. Едно време хляба ний си го месихме, ний си го печахме в пещи. Какъв труд давахме. Сега, ко знаят хората. И пак ревът, зор“. И до днес си спомня гладната 1951 г., когато няма зърно. Посевите са само педя над земята и се налага да ги скубят с ръце, вместо да ги жънат със сърп. „Изкарахме, не умрехме от глад“. Не отрича, че е имало и хубави години. По Коледа и Великден три дни хора играят. Студ – не студ, долу на чаирчето са събрани моми и момци „. Сега, хиляди да ми дават, няма да ида“, с широка усмивка добавя баба Славка. Когато е на 22 години се жени, мъжът й е от Костен и отива там да живее. „Кат се оженихме, оттам насетне имаше малко хубаво – 1945 година съм женена. Тогиз млади, весело“.
1951 г. започва работа в ТКЗС-то и там работи до към 1990 г. „До дето моях да държа, бях в ТКС-то, в дворо да свариш да упрайш и надник да изкараш, да има хляб“.

Голямото богатство в живота на баба Славка са двете дъщери – Елена и Йорданка. Доволна е, че с дядото са успели, с труда си да ги изучат. Едната по професия е учителка, а другата счетоводителка. Има четири внучки, пет правнучки и се надява скоро да види и праправнучка.
Последните години баба Славка живее при дъщеря си Елена и зетя Митко в село Глумче. Често гостуват и внуците. Денят й започва със закуска и чаша кафе. Като е топло, с двете бастунки излиза на разходка из двора, в студеното време повече е пред телевизора. Филми гледа, както казва тя – „дет са карат и тях гледам, всичко“. Обяснява, че едно време хич хабер са нямали кой ги управлява, кое и къде е хубаво. Сега, защото ги гледа, по ги разбира. „Не сме разбирали ли, де да знам. Сега народът много учен. От учението мре. Пък ний -простички, каквото ни дадат, айде, доволни сме“. От сърце се ядосва на политическата безпътица в държавата. „Не си уйдисват, всеки иска да е на чин. Тъй кат са карат май, не е към хубаво“.
За днешното време разсъждава, че има и хубави работи. Не си толкоз закъсал, докато едно време е нямало хляб да си изкарат хората.. „Сега, малко поозорят ли се, напускат. Не искат да работят“.
Казва, че рядко взема хапчета. Вместо лекарство, като я заболи кръстът, хваща пръчката и тръгва да се раздвижи. Смее се, като й казвам, че не й личат годините. „Ти, не можеш да ми ги дадеш, но са писани. Де да знам как додаха тези 100 години. Берекет версин, аз съм доволна от моя живот“ .
Питам каква е тайната за столетието. И тя пак се смее и ми обяснява, че не знае тайната за дълголетието. Но държи да запомня думите й: „Всичко ши са упрай баба, като е жив и здрав човек, всичко се управа. А кога е болен, хиляди да има – не прай пари“.
Бъди жива и здрава, бабо Славке! Честити да са ти 100-те години!

Източник: karnobat-voice.com