Политическото разделение в Запада не е между поколенията, а вътре в тях

Политически партии, толкова различни като френския Национален фронт (на Марин Льо Пен – бел. прев.) и американските демократи, се утешаваха в последните години, че макар и да са загубили изборите, поне са спечелили мнозинството от гласовете на младите, пише Стивън Буш за Financial Times.

Победените партии харесват това, защото им дава надежда, че по-щастливите дни предстоят и че победата може да бъде постигната, без да се налага да правите нещо толкова трудно, като да накарате гласоподавателите на другата партия да ви подкрепят. Много по-приятно е да си представите, че ще спечелите, защото опонентите ви ще бъдат мъртви, вместо да признаете, че имат право.

Триумфиращите партии също го харесват, защото е по-успокоително да погледнете на победените си опоненти като на млади и глупави, отколкото да се налага да мислите дали те също биха могли да имат право. Проблемът е, че въпреки че възрастта в момента е добър индикатор за това как някой ще гласува, разделението между поколенията в повечето демокрации е илюзия. Погледнете внимателно и подобни „нови разделения“ приличат много на старите, в които собствеността на активи и богатство все още е ключова за обяснението на електоралното поведение.

Последното проучване, което подчертава тази истина, направено от Джейн Грийн от колежа Нъфийлд (в Оксфорд) и Розмарин де Геус от университета в Рединг, в много отношения просто затвърждава разбирането ни за случилото се на общите избори в Обединеното кралство през 2019 г. Те обясняват, че успехът на Консервативната партия е дошъл заради разширяването на влиянието й в редиците на икономически стабилните избиратели: спечелването не само на гласовете на работниците от средната класа със сигурна работа и стабилни доходи, но и подкрепата на хората от работническата класа, които са се радвали на същото.

В много отношения това изобщо не е изненадващо. Когато консервативният социолог Джеймс Канагасуриам въведе термина „червена стена“, той го направи именно защото това бяха депутатски места с голям брой гласоподаватели, които в други части на страната вече бяха надеждно в лоното на торите. Изборното постижение на Консервативната партия не бе в привличането на нов вид избиратели, а в прекратяването на дългосрочното й слабо представяне сред същия тип гласоподаватели другаде.

Но изследването на Грийн-Де Геус е полезно, защото укрепва нашето разбиране за съществуващите разделения в Обединеното кралство, като същевременно осветлява бъдещите. Както обясняват те, пренебрегваното разделение в британската политика (и всъщност в богатия свят) не е между поколенията, а вътре в тях. Сред младите те правят разделението между тези, които „ще имат“ и онези, които „нямат да имат“. От една страна са първите: хора, които ще наследят активи и богатство от родители, баби и дядовци. От другата страна са вторите, които не могат да разчитат на семейни пари в бъдеще. Първата група са предимно, но не изключително, висшисти. Вторите са до голяма степен, но не изключително, невисшисти. Нещата се влошават от упадъка на добре платените професии за невисшисти, който ще продължи, така че втората група имат по-малко възможности да натрупа собствено богатство.

Това разделение не е само теоретично по отношение на политиката в бъдещето: то има значителни последици за настоящето. Наличието на достъп до семейния баланс - и по този начин възможността за преипотекиране с цел освобождаване на депозит или поемане на дълг за такси за обучение при много по-дълъг и с по-ниска лихва график на погасяване - е от огромно значение за вашата кариера и живот в момента.

За партии като лейбъристите, чиято настояща електорална база се простира от силно обложените с данъци висшисти до хората с несигурни работа и доходи, политическите заплахи от преминаването на тези, които „ще имат“, към категорията на „имащите“ са очевидни. Понастоящем надеждните места за депутати в големите градове на Англия може бързо да се превърнат в консервативни, тъй като половината от избирателната им база става по-богата. По-важното е, че в момента младите, които „няма да имат“, се възползват от вярата сред младите, които „ще имат“, че техните електорални интереси като цяло съвпадат. Ако категорията „ще имат“, която гласува по-масово от категорията „няма да имат“, реши, че всъщност нейните интереси са в това да гласува за по-ниски данъци върху наследството и по-високи пенсии с фиксирани вноски, тогава трудното бъдеще, пред което са изправени тези, които „няма да имат“, може само да се влоши.

По същия начин обаче тази демографска промяна може да постави в неблагоприятно положение десницата. Начинът, по който гласувате зависи колкото от класата, към която принадлежите, толкова и от тази, към която си мислите, че спадате. Дали висшист, който се радва на значителни активи, ще бъде толкова склонен да гласува за консерваторите, колкото родителите му, ако неговите приятели и съседи все още са под наем, било защото родителите им са имали по-малко богатство, или защото повече от него е било изядено от разходите за социални грижи?

Точно както никой, освен най-привилегированите млади гласоподаватели, не може да каже със сигурност, че ще се окажат „имащ“, а не „нямащ“, нито една партия не може да бъде уверена, че голямото прехвърляне на богатство от един поколение към друго няма да промени нейните политически изчисления.