Русия, Украйна и компания: Какво следва?

За Москва Украйна не е проблемът. Вашингтон е. Или както би се изразил Путин: Табаки ходи, където Ширхан му каже да ходи и съответно няма смисъл да се говори с него, когато може да се говори директно с тигъра (препратката е към „Книга за джунглата“). Това опитва да направи Москва с предложенията си на преговорите.

По същата причина Русия не е толкова притеснена от това какво НАТО или ЕС казват, тя предполга, че те също са Табаки-та.

Понастоящем повтаряната често пропаганда във Вашингон е, че Русия ще нападне Украйна и ще я „анексира“. Това няма и няма как да се случи. Украйна е една разлагаща се страна, бедна, без индустрия, разделена, пропита от корупция каша. Москва няма никакво намерение да поема отговорност за целия този пакет от недостици.Тя напълно разбира, че в много от регионите на Украйна, „зелените човечета“ ще бъдат приветствани, но и в много други няма да бъдат. В Кремъл вероятно си мечтаят едно време Сталин да беше върнал Галиция на Полша, вместо да я дава на Украйнското ССР след войната. Това обаче съвсем не изключва евентуалната абсорбация на по-голямата част от „Новорусия“.

Втората делузия на Вашингтон е, че ако Москва наистина „нападне Украйна“, инвазията ще започне колкото се може по-далеч от Киев и ще представлява кордони от танкове по пътищата, където американската техника ще може да ги поразява безнаказано. А това далеч не би било това, което Русия би направила при евентуална инвазия. Стратегията ще е съвсем различна. По-вероятно е армията да използва далекобойни ракети, за да унищожи определени украйнски позиции от километри; комуникацията би се осъществявала с т.нар. C3I системи; ще се използват артилерийски позиции, летища, пристанища и т.н. Всичко ще приключи сравнително бързо без дори да има време някой да подкрепи Украйна, без дори Javelin ракетите, доставени от САЩ, да са излезли от кутиите си. Но това, както обяснява Скот Ритър, е екстремният вариант.

За съжаление Блинъните, Съливаните, Фаркасите, Нуландите и всички, които изглежда водят САЩ към подобна политика, не разбират нищо от това. Те са убедени, че САЩ е велика сила, че Русия е дребен играч, че позициите на Путин са разклатени, че санкциите са ефективни, че икономиката на Русия е слаба и т.н. Те изглежда смятат още, че имат богато разбиране за това как се води модерна война. Въпреки че всичко, което се случи през последните 20 години, противоречи на тези техни убеждения.

Да вземем например Уенди Шърман, която този месец бе основния играч на маста за преговорите с Русия в Женева. Тя е социален работник, събира средства за камапниите на Демократичната партия, мениджър е била на политически кампании, участвала е в преговорите с Иран и Северна Корея. Нещо в биографията ѝ да споменава за някакво разбиране за това как функционира Русия или модерната война? Няма такова.

Проблемът се състои в прекалената увереност без покритие. Москва излага предложенията си, базирано на неоспоримата си позиция, че сигурността трябва да е взаимен процес. Ако едната страна заплашва другата, то заплашената страна трябва да предприеме стъпки да подобри позициите си. По време на Студената война и САЩ, и Русия знаеха, че има граници, че заплахите са опасни, а преговорите – единствената причина да няма гореща ескалация. В момента Вашингтон загубен в делузията си за вечно превъзходство.
Как може Москва да убеди тези хора да видят реалността? Там е проблемът. Защото ако могат да бъдат убедени да я видят, е възможно да се работи към нещо по-добро. Но ако не могат, със сигурност се задава нещо по-лошо. За всички, включително САЩ, в момента е по-добре да следят добре сигналите от Русия и да намалят агресията. Москва помоли за това – реално настоя – но засега не е ясно дали този техен опит да накарат отсрещната страна да разсъждава разумно е проработил. От там, негативната реакция на васалите не е важна, защото единствен глас реално има водача, в случая САЩ. А от там още отговор няма.

Възможно е донякъде провалената цветна революция в Казахстан е сигнал, че все пак някой в управлението на САЩ усеща какво се случва. Въпреки това очакваме окончателен отговор от Вашингтон по отношение на този геополитически проблем. Надеждата засега обаче е малка.

В такъв случай Русия има няколко опции, своеобразен „План Б“, с които да демонстрира нагледно на САЩ какво се случва. Има три реални фронта на действие:

• САЩ не е била заплашвана с директна конвенционална атака на своя територия от 1814 г. Русия има няколко начина, по които може да направи именно това. Проблемът ще се състои в това демонстрацията да е толкова очевидна, че да не може нито да се отречени, нито скрие. Например показно на новите ракети „Посейдон“ върху някакъв остров някъде в океана, последвано от ясно изявление, че голяма част от вече се намират в неутрални води в близост до крайбрежни градове на САЩ?
• Ясно показно на унищожителната военна мощ на Русия, която да демонстрира неуспоримо, че САЩ са от губещата стран? Поле за такава изява неуспоримо е Украйна, но...
• Нещо, което да промени нацяло геополитиката. Например официално военно съюзничество с Китай с уточнение, че атака над едната страна, е атака и над другата.Това ще демонстрира ясно корелацията (да не се бърка с куролация) на силите в световен мащаб до такава степен, че да е ясно без капка съмнение дори за най-заблудените, че САЩ вече не е лидер. 

Можем само да гадаем. За щастие преговорите не са приключили и все още има шанс от тях да излезе нещо добро. Но за да се стигне до там, е нужна ревизия в цялостното поведение на Вашингтон. Да се надяваме. Защото залогът е голям.

*Патрик Армстронг е анализатор в Канадския департамент по национална сигурност, специализиращ в отношенията между САЩ и Русия. Бил е консул на канадското посолство в Москва в период 1993-1996 г.

Превод: Георги РУСЧЕВ