Мислеше, че може да ме има, когато пожелае! Е, сгреши
Поглеждам телефона си – съобщението от него ме “пронизва” директно в сърцето. Става ми горещо, дланите ми се потят. Сърцето ми бие, сякаш току-що съм спечелила милиони от тотото. А, то какво тото е той – моята най-голяма слабост и най-голяма болка.
Мислеше, че може да ме има отново. Играе си с мен вече месеци наред. Идва и си заминава, когато пожелае. С едно съобщение ме връща от ада, за да ме прати там отново. И всеки път става все по-болезнено и мъчително за мен. И как това сърце изобщо все още бие? Как преживя всички тези безсънни нощи, как преглъща всички тези солени сълзи и чака за още?
Този път обаче не отговорих. Не го направих и след второто и третото приканване със сърдити емотикони. Той беше шокиран, личеше си. Изгасих дори осветлението, сякаш някой можеше изобщо да види, че съм у дома. Той знаеше, че чета заради проклетите технологии, които ме издават, но не посмя да звънне. Чакаше. Чаках и аз. Чувах само учестеното биене на сърцето си. Спря. Отказа се. Въздъхнах с облекчение, пише lifezone.bg.
Играта свърши. Този път спечелих аз. Сипах си едно питие и казах “Наздраве!” на огледалото, откъдето ме гледаше собственото ми изражение с победоносен поглед. Издържах. За първи път, откакто го познавам. Вече не съм същата. Той ме “уби” толкова много пъти. Не остана нищо в душата ми. Любовта ми бавно започна да отстъпва назад. Крадешком се изнизваше от сърцето ми, за да ми позволи да дишам, да живея, да мечтая, както преди.
Ах, колко много съжалявам, че го срещнах! Как му позволих да обърка мислите ми, да преобърне живота ми и да ми покаже едновременно какво са рая и ада?
Мислеше, че може да ме има, когато пожелае. Играеше си игрички и проверяваше докъде може да стигне. Натискаше болезнено раната ми и аз стоях и гледах собственото си падение.
Бях на дъното. И там се оказа студено, тъмно и толкова самотно. Разбрах, там не е моето място. Аз съм светлина. Аз обичам с цялото си сърце и давам всичко от себе си.
Оставих го да живее в собствения си мрак и да се залъгва, че е щастлив. Той никога няма да бъде, но аз – да! Много скоро. Знам го. Просто ще чакам и една сутрин ще се усмихна отново.