Пуерто Рико става 51-ят щат

Губернаторът на Пуерто Рико - Педро Пиерлуизи, заяви за „моралното задължение“ на Конгреса на САЩ да вземе предвид резултатите от референдума на острова: 52% от пуерториканците се обявиха за предоставянето статута на пълноправен щат на своята родина - своеобразна колония на Вашингтон. Сега въпросът вероятно ще бъде решен в тяхна полза и появата на 51-и щат на САЩ ще бъде следващата стъпка към установяването на диктатурата на демократите.

В края на януари 1898 г. красавецът и гордостта на американския флот - новият брониран крайцер ''Мейн'', влиза в пристанището на Хавана. Неговата задача е да сплаши когото трябва и да окаже помощ на американски граждани, ако имат нужда, защото по това време в кубинската столица има въстание срещу испанските власти.

Три седмици по-късно, около 22 часа, взрив разтърсва крайцера, корабът потъва, убити са 266 души - две трети от екипажа. Общественото мнение в САЩ, където дълбоко се симпатизира на борците за кубинската независимост, е убедено, че това е испански саботаж. Така президентът Уилям Маккинли започва испано-американската война, която преди това се опитва да избегне.

Конфликтът продължава около 5 месеца, включително бомбардировките над кубинския Сантяго и обсадата на Манила във Филипините беше първата война, заснета на кинолента. Тя завърши с пълното поражение на Испания, което доведе страната до масивна депресия и криза на националното съзнание.

Много години по-късно най-вероятната причина за трагедията на ''Мейн'' ще е случаен пожар в погреба за въглища, от който детонират 5 тона барут. Тази версия се появи още в първите дни след експлозията, но американската "партия на войната" успешно я пренебрегна.

Така САЩ получиха Куба, за която се облизваха от половин век, Филипините, Гуам и Пуерто Рико - остров (по-точно група острови - един голям и няколко малки), който по време на завладяването му имаше само 5 жертви от американските войници.

Съдбата на тези територии беше различна. Куба веднага получи своята независимост, Филипините - след Втората световна война, а "свободната асоциирана държава Пуерто Рико" остана подчинена територия на САЩ (по-конкретно на Конгреса на САЩ), тоест една почти колония, последната по рода си. С Гуам стана също, но той е далеч - там живеят само 150 000 души. Докато Пуерто Рико е почти наблизо - на 1200 километра от Куба и има над 3 млн. жители с неизяснен досега статут.

Средностатистическият пуерториканец е католик, говорещ испански, живеещ в Сан Хуан и околностите на местната столица. Той е вторият най-стар град в Америка сред онези, основани от европейците (по-стар е само Санто Доминго в съседната Доминиканска република).Пуерториканецът е потомък на креоли и роби, докарани в местните плантации за тютюн и кафе, сънародник е на Рики Мартин, Дженифър Лопес и Бенисио Дел Торо. Смята сомбрерото за своя национална шапка, а национален символ е жабата кока - малко дървесно земноводно, което „като заек "си проправи път до тропическата част на самите САЩ, размножава се там и сега с гръмките си  крясъци през нощта сваля цените на недвижимите имоти.

Той е гражданин на САЩ, разплаща се с щатски долари, но печели два пъти по-малко от средния американец. Затова пуерториканците масово се придвижват към „континента“, което превърна родината им в световен рекордьор по изтичане на население -  по-бързо дори от Прибалтика.

Постепенната трансформация на острова в място за пенсионерите, огромните дългове и невъзможността да девалвира валутата си доведоха до това, че през август 2015 г. Пуерто Рико обяви фалит, а местните политически и социални организации започнаха с утроена сила да призовават за промяна на унизителния статут на своята родина и да настояват да станат 51-и щат на САЩ.

Разбира се, в Пуерто Рико има и хора с алтернативно мнение, има си своите собствени сепаратисти и дори революционери. Един от най-известните е Филиберто Охеда Риос, убит след престрелка с агенти на ФБР.

Общо на острова имаше 6 референдума за самоопределение, последният се състоя едновременно с президентските избори през 2020 г. в САЩ, в които пуерториканците не участваха (това е един от основните примери за нарушаване на техния статут ). Заради скандалите, последвали поражението на Доналд Тръмп, малко хора обърнаха внимание на резултатите от плебисцита, тъй като те бяха предвидими. Формулировката на въпросите на референдумите варираха, пропорциите на резултатите също, но по-голямата част от населението на Пуерто Рико винаги гласуваше да стане 51-я щат.

Републиканската партия на САЩ категорично се противопостави на този резултат. Официално, защото този процес ще изисква големи разходи за включването на пуерториканците във федералните програми и прехвърляне на техните дългове върху американските плещи, а парите наистина са сериозни.

Но има и втора причина, по-малко официална, но такава, за която президентът Джо Байдън няма да спести пари, за да смаже хидрата на „тръмпизма“ (между другото, самият Тръмп с характерната си спонтанност предложи да продаде Пуерто Рико).

Ставайки жители не на територия, а на щат, пуерториканците ще започнат да гласуват на президентските избори и ще получат пълно представителство в Конгреса. Трябва да се очаква, че в по-голямата си част те ще подкрепят демократите заради техните тежнения към испаноезичните и предимно левите настроения в обществото.

В резултат на това демократите ще получат няколко допълнителни електорални гласа и места в Камарата на представителите, което е изключително неприятно за републиканците, но все пак не е фатално, а допълнителните сенатори-демократи (те винаги са 2, независимо колко голям или малък е щата) и системата на сегашния баланс в САЩ е заплашена да не оцелее.

Точно към това сега върви Америка - към установяване на еднопартийно управление под лозунга за защита срещу бунтовниците, белите националисти и другото „отвратително наследство“, приписвано на Тръмп. Янките направиха почти същото, когато победиха южняците в гражданската война: отвратителната институция на робството, разбира се, беше изкоренена, но в същото време тя беше превърната в корумпирана диктатура, за което тон даваха военните (преди всичко президентът генерал Уилисъс Грант).

Операцията ще премине през няколко етапа. Най-болезнено е разширяването на всемогъщия Върховен съд на САЩ в полза на либералните съдии и унищожаването на консервативното мнозинство, което се разви там.

Те ще започнат със създаването на 51-вия щат и най-вероятно и на 52-рия - столицата Вашингтон и нейните околности (сега е окръг Колумбия), където републиканците получават по-малко от 10% от гласовете на изборите.

В същото време ще има и процес на предоставянето на гражданство на няколко милиона нелегални мигранти, тя е другата избирателна база на Демократическата партия, която ще контролира Белия дом, Сената и Камарата на представителите още поне 2 години.

След като има достатъчно мигранти от Латинска Америка, които да прехвърлят втория по големина щат Тексас в ръцете на демократите, техният кандидат ще печели почти всеки президентски избор.

Всичко това стана възможно благодарение на загубата на Тръмп и това, че допълнителните избори за Сената в щата Джорджия бяха неочаквано и за първи път от много години спечелени от демократите, като те спечелиха мнозинство от един глас в ключовия политически орган на Америка (това е гласът на председателя на Сената, вицепрезидента Камала Харис).

Сега американците постепенно ще свикнат с идеята, че щурма на Конгреса от страна на „тръмпистите“ дава на демократите моралното право да разбият политическата система на страната и да се застраховат срещу завръщането в Белия дом на Тръмп или някой от неговите съмишленици.

Изглежда, че този въпрос вече е решен и скоро дебатът ще бъде само за това откъде да се започне разширяването на САЩ - от Вашингтон (ще бъде по-евтино) или от Пуерто Рико (по-лесно е и освен това е "морален дълг").

На републиканците и за американците изобщо не може да се завижда в тази ситуация, но „островът на лошия късмет“ все пак ще получи своя пропуск и ще се сбогува със статута си на полуколония. А потокът долари от федералния бюджет ще му помогнат по-добре да съответства на името си, което преведено от испански означава „богато пристанище“.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)