Няма мирно решение в Нагорни Карабах. Който твърди обратното, просто лъже
Когато някой държавник обяви, че конфликт, като този в Нагорни Карабах, може да се реши единствено чрез диалог на масата за преговори, знайте – лъже. И то лъже осъзнато, лицемерно. Няма сепаратистки проблем в света, който да е бил решен с преговори. Няма и да има. Щом става дума за откъсване на територии от една държава, присъединяването им към друга или обявяването им за независими, единственият арбитър е силата. Въпреки десетките международни норми, договори, съглашения, харти, устави, които уж трябва да регламентират подобни конфликти, и днес, както в цялата човешка история до момента, действа законът на джунглата - винаги побеждава този, който има по-мощна армия, по добро въоръжение, по-ярки военни тактици, по-силен съюзник зад гърба си. От това ще зависи и изходът на войната за Нагорни Карабах. Макар и леко позатихнала за момента, тя никак не е приключила и във всеки момент е готова да избухне с нова сила.
Нагорни Карабах не може да разчита на международното право, защото в основата му са залегнали два напълно изключващи се постулата. Международният пакт за граждански и политически права, приет от ООН, прогласява още в първата си част, че всеки народ има право на самоопределение. Но това му право всъщност е отнето от чл.2 на Хартата на ООН, който охранява нерушимостта на държавните граници. Логиката диктува, че щом в някакъв регламент са заложени два взаимно изключващи се постулати, всяка от замесените страни може да прави за себе си какъвто си пожелае извод. При това винаги ще бъде права.
Да приложим тези два текста към Нагорни Карабах. Как точно арменците, живеещи там, биха могли да упражнят правото си да се отделят от Азербайджан, ако това ще наруши териториалната цялостност на тази държава? По мирен начин – никак. Единствено с бой. И те това много правилно са го разбрали още когато са забелязали първите пукнатини в дотогава мощната държава Съветски съюз - на 20 февруари 1988, когато са приели декларация за отцепване.
Или пък - при завземането на Крим от Украйна Путин гръмко обясняваше на целия свят, че хората там се опирали на правото на народите на самоопределение. В същото време неотдавна Путин прокара изменения в руската конституция, според които дори намек за сепаратизъм в Русия ще се наказва със затвор. Така той лиши десетките народи от бременната с толкова много държави Русия от същото това право, но вече ползвайки другия свещен принцип - за териториалната цялост. Новият конституционен текст е толкова витиеват, че приема за сепаратизъм всичко. Ако хората в една Калмикия примерно започнат да митингуват с искане калмикският език да получи по-висок статут в републиката им, федералната прокуратура, на основата на путинската конституция, има пълното право да ги трактува като сепаратисти и да поиска от съда да ги тикне в затвора.
Това е сигурно най-знаковата снимка от настоящата война за Нагорни Карабах. Направена е на 28 септември на фронтовата линия от фоторепортер на агенция „Франс прес“. Публикуваха я стотици медии. На нея се вижда арменският редник Алберт Ованесян. Няколко дни по-късно, на 8 октомври, баща му Артак написа на стената си във Фейсбук:
„Синът ми Алберт Ованесян, чиято снимка стана широко разпространена по целия свят тези дни и стана по своему близък на мнозина от вас, премина в безсмъртието. Болката за мен и семейството ми е неизмерима и безкрайна.
От дни нямахме информация за него, но през това време мнозина от вас бяха с нашето семейство, а ние намирахме него във вашето присъствие, във вашите думи, в молитвите ви, но... нещо друго е било предопределено.
През сълзите, които ме затискат в гърлото, искам да запазя във всичките си спомени Алберт такъв, какъвто беше - завинаги млад, безкрайно оптимистичен, изключителен патриот, който имаше големи мечти и много планове за бъдещето, чиято най-голяма любов беше Родината.
Мъката ми е огромна и тежка, но още по-горд съм, че съм баща на голям патриот, истински герой на днешния ден. Осъзнавам, че синът ми Алберт е не само мой герой, той е героят на всички нас, той е примерът за настоящите и бъдещите поколения, който последва пътя на своите героични предци и стана безсмъртен...
Слава на нашите герои!“
Никакво международно право, никакви мирни преговори на кръгла маса, не действат и при останалите сепаратистки райони в света. Косово бе изтръгнато от Сърбия след тримесечна агресия на Америка и НАТО срещу Югославия. Тук иначе много загрижените за свободата на словото и либералните атлантически ценности американци убиха сума ти журналисти, бомбардирайки – напълно целенасочено – сръбската телевизия в Белград. Лицемерното им обяснение бе, че тя е легитимна цел, понеже обслужвала тогавашния югославски президент Милошевич.
Косово далеч не е най-новата държава в света, създадена с американска груба сила. Последният пример бе Южен Судан. Населена с християни, тази територия никога не се е чувствала уютно в огромната страна Судан, където властта в Хартум бе предимно мюсюлманска. Но гориво в конфликта наляха именно Съединените щати, подклаждайки южните суданци към бунт и война, предоставяйки им пари и оръжия. Причината бе, че президент на Судан бе не по-малко инатливият от Милошевич – Омар Башир, който не желаеше да дели нефта си с американските корпорации. Тогава САЩ впрегнаха медийната си машина за пропаганда, обрисуваха Башир като кървав тиранин, наложиха му десетки санкции, организираха му обвинителен акт в Международния наказателен съд (който самата Америка иначе не признава на своя територия) и чрез него му издадоха световна заповед за арест. Башир не можеше да мръдне извън Судан, защото рискуваше да го арестуват. Икономиката му се срина под тежестта на санкциите и гражданската война. Накрая клекна и позволи на Южен Судан да се отцепи. Така загуби обаче първо нефта, а после и поста си – местните военни, подучени от САЩ, го свалиха с преврат.
Абхазия и Южна Осетия бяха част от Грузия, докато Русия не вкара войските си там и не ги отдели със сила. По отношение на тази война винаги има две гледни точки. Русофилите твърдят, че Грузия била нападнала Южна Осетия, затова руснаците отвърнали. Да, но Грузия, опирайки се на нерушимостта на своите граници, има право да си охранява територията. В случая обаче победиха грубата руска сила и безкрайното руско лицемерие, характерно за всяка голяма държава. Ако Русия искрено желаеше щастието на осетинците, тя щеше да позволи обединяването им в една държава. Но и до момента Русия не дава и дума да се издума Северна Осетия, която е на нейна територия, да се присъедини към Южна, за да получи този народ национално обединение в единна държава.
Или пък Кипър – 45 години се каканижат т. нар. мирни преговори за обединяване на острова след агресията там през 1974 година на Турция, която окупира половината от него. Както се вижда, не са довели до нищо. Няма и да доведат. От едната страна стои гръцката Република Кипър. От другата – непризнатата от никого, освен от Турция, Севернокипърска турска република, зад която бди мощната армия на Ердоган. Островът ще си остане още 45 пъти по 45 години разделен, но пък е образец за лицемерието на Европейския съюз. Когато някоя държава кандидатства за членство в ЕС, едно от условията е да изчисти всички свои гранични конфликти със съседите. Именно по тази причина членството на Сърбия се отлага безкрайно във времето. Брюксел изисква от нея да признае Косово, иначе няма да бъде приета. Към Кипър обаче това условие бе сметено под килима и ЕС включи в редиците си гръцката част от острова, игнорирайки неразрешения конфликт със северната.
Можем да се върнем и по-назад в историята. Хаваи, където богатите американци обичат да отмарят, е присъединен към САЩ, които пет пари не са давали за мнението на местните жители. През 1893 година американците първо организират на острова преврат и свалят кралица Лилиуокалани. Назначават марионетно правителство. А не след дълго директно окупират Хаваи и слагат край на независимостта на този народ.
Международното право е химера. То е като дъвка, която всеки може да размлясква според актуалните си интереси. Големите държави прилагат това право спрямо малките народи както им отърва, но дума не дават да се продума, когато става въпрос за техните собствени територии.
Конфликтите се решаваха и ще продължават да се решават само със сила. Никакви либерални вечеринки край кръглата маса няма да свършат работа. Затова, когато чуете американски, руски, брюкселски дипломат, или пък външната министърка на България Екатерина Захариева, да каканижат, че конфликтът в Нагорни Карабах може да се разреши само по мирен път, да си знаете - лъжат. Международно право няма. Съществува само правото на силата.