7 години без българския Чарли Чаплин - Тодор Колев

На 15 февруари през 2013-а година България загуби един от най-талантливите си актьори - актьор, който беше равен на световни знаменитости в професията си, макар и да нямаше тяхната световна известност. Може би, ако Тодор Колев не беше "варненското софиянче от Шумен", съдбата му щеше да е друга - да е световно прочут, да беше получил "Оскар", да имаше звезда в Алеята на славата, но както се казва, никой не избира родината и родителите си.

Адама беше роден в малка България, израстнал в провинцията и изявил големия си талант в една малка територия - в границите на "консервираната" в системата на соца своя родна страна и ограниченията на една идеология. И въпреки това, той успя да бъде не само актьор, но и личност с характер, със своя идеология и собствено разбиране за свобода на словото.

Адама признаваше, че има два идола в живота си - Чарли Чаплин и Рей Чарлз. И той умееше чудесно да имитира гения на нямото кино, и с неговия драматизъм да превръща смешното в сериозно. Свиреше и пееше с патос от циганско, до световна класика, и правеше това с артистичен маниер и най-важното - с много чувство.

Постоянното му сериозно изражение на лицето съчетаваше в себе си по невероятен начин и комедийното, и трагичното. Мимиките и гримасите му бяха "Тодор Колевски" - с една дума, неповторими, негова "марка". Само появата му на сцената правеше публиката възторжена и нетърпелива, а в киното запечата образи, които несъмнено ще останат в златната класика на българската кинематография.

Игра в над 40 родни ленти, и във всяка от тях беше запомнящ се, истински и световно голям.

Българите са поставили на специално място в сърцето си три от главните му роли: в "Господин за един ден", "Двойникът" и "Опасен чар", но той остави за размисъл във времето и други свои превъплъщения, между които бяха и "постдемократичните" му фрази, песни и "лафове", които продължават да бъдат толкова актуални, че и днес предизвикват "смешен плач" в сърцата ни. Една от тях беше и тази: "Как ще ги стигнем, американците..."

Как ще ги стигнем американците?

Че и задминем, кога?

Другари, уважаеми дами и господа, направо се чудя

как е възможно това?

Да ми откраднат чистачките,

от моята скромна кола,

как да я карам нататък

в тази гъста мъгла?

А гледах напрад, надалече,

се бях амбицирал дори

да ги настигна американците,

о, майче ще вали!

Тоз дето взе ми ги Господи,

бял ден да не види, че как,

освен ако случайно пък взел ги е

да си ги сложи отзад.

Дали всеки българин разбираше, а и днес, когато слуша тези изпети фрази, разбира какво искаше да ни каже актьорът-шоумен? - Едва ли. Тепърва ще проумяваме смисъла на думите, запечатани така дълбоко в спомените ни за Тодор Колев, че някакси ги отъждествяваме с него. Вероятно във времето напред все повече ще отделяме паметта си за актьора Тодор Колев, от онова, което ни каза той със "смешките" си, и все повече ще вникваме в предупрежденията му за "фалшивите герои" на нашето време.

Като повечето комици, самият той беше тъжен човек. Мнозина го намираха дори за "темерут". Зад сдържаната му усмивка често се долавяше гняв и раздразнение от хората. Дори огромният му артистичен талант не можеше да скрие това върху привидно "каменното" му лице. Болестта и съзнанието за края засилиха това усещане...

Може би, като повечето от гениалните ни творци, и той си тръгна огорчен от обкръжението, наричано за "краткост"... общество.

Може би... Така си отиде от нас на днешния ден преди седем години малкият на ръст голям Тодор Колев. Но ни остави много, много теми за размисъл. Талантът му бе само средството, което да ни накара да запаметим образите на героите му, за да разсъждаваме върху тях, заради нашата съдба като народ.

Затова, да не ги забравяме - героите, образите и фразите, които ни остави Адама.