За Дякон Левски, познат в Белгия като Диаколески и най-характерното за днешна България

 В новия брой на списание „Архивен преглед“ има много приятен, жив и написан на страхотен съвременен език текст, а заглавието му не е по правилата на либералната журналистика - скандално, привличащо, гърмящо: „Васил Левски в дневния ред на европейската дипломация“.

Авторката Евдокия Петрова, която изглежда е работила в БАН, всъщност се е поровила в чужди архиви, за да види как някогашните консули по българските земи на все още поробената ни страна са описвали обира в Арабаконак.

Задачата ѝ никак не е била лесна, понеже България няма традиции в архивите – Българските държавни архиви са създадени едва през 1951 година от комунистите. Буржоазната власт преди това е имала грижа, както сегашната буржоазия, основно да краде и трупа богатства. Останалото е било за нея незначително. Затова и всички данни е търсила единствено на Запад.

 Някои дипломатически донесения са много точни в преценката си за българския манталитет. Например английският консул в Русчук Робърт Далиел пише до шефовете си: „Както обикновено, и сега след обира българите започнаха да се издават един друг...“

 Други са комични, поради лошата осведоменост и незнанието на езици от страна на консулите - белгийският в Русчук Матео Кличан навсякъде в донесенията си пише за някой си „Диаколески“. За същия Кличан по-важно от това да научи имената на първите ни революционери е било да предупреждава началствата си в Брюксел, че, ако българите се разбунтуват и започнат да претендират за своя държава, ще разклатят „реда в Европа“, стъкмен от големите западни страни и Османската империя.

„Но събития, подобни на тези, са нещо, от което трябва да се страхуваме много повече. Ако те се повторят, несъмнено населението в провинцията, обикновено толкова миролюбиво, ще се пробуди и, започвайки да разбира целите и причините на тези въстания, ще вземе също участие“, плаши белгийските власти консулът.

И така нататък, и така нататък – цялата статия може всеки и сам да си прочете.

Ако обаче намери списанието. Във времената на победилия  либерализъм подобни издания са отдавна изхвърлени от всички места, където се продава периодика. Там могат да се намерят жълтите вестници на един добре познат депутат, любимият на Сорос седмичник „Капитал“, но не и сериозни списания, останали встрани от двата основни (и единствени) финансови донора за съвременната ни журналистика: ДПС и „Америка за България“.

Най-интересното в тази статията обаче идва от редовете под линия накрая. След като си се порадвал и същевременно начудил, че в България все още има останали автори, пишещи интересно, правилно, без просташки думи, прочиташ следното: „Написах този текст, започвайки деветдесетата година от живота си...“

И общо взето ти става тъжно.

Такава статия с такъв точно автор няма как да се появи нито в изданията на Пеевски, нито в тези на „Америка за България“. По една главна причина – дискриминация. За разлика от вресливата теза на либералите, за които единствените теми са зелена енергия, Путин и джендър политики, главен проблем в България (наред с бедността и разрухата, с огромната корупция и чуждопоклонничество на управляващите) е тъкмо дискриминацията. Но не по полов, сексуален или расов принцип, а по възрастов. И виж ти случайност, тъкмо за тази дискриминация нямаше и ред в Истанбулската конвенция.

Че в България има чудовищно потискане на по-възрастните, знае всеки, навършил 40-45 години. Особено пък, ако му се налага да си търси работа. В държава, където населението намалява с бързи темпове, където има населени места, в които младите се броят на пръстите на двете ръце, навсякъде и за всичко се търсят само млади хора. Ако може да са не по-големи от 35-годишни. При търсещите работа положението е направо катастрофално. Минеш ли 45 години, никой не те взима никъде, все едно си прокажен. А ето, че и на 90, както се вижда от текста на Евдокия Петрова, човек може да пише много по-добре от редица „именити“ автори, заливащи цялото пространство с всекидневната си „продукциия“, съдържаща единствените 100 думи, които знаят. Затова първото нещо, когато България най-сетне се освободи от съвременното си робство на САЩ и Брюксел, трябва да е закон срещу дискриминацията по възраст с много тежки наказания. Друга оправия няма.

Защо именно след, а не сега? Защото във времената на либералната диктатура такъв закон няма как да мине. Той или въобще няма да бъде иницииран от днешните управляващи, улисани в търсене на нови и нови източници за собствено забогатяване. Или, ако случайно някой вземе, че го предложи, ще бъде убит в зародиш от либералната мъгла, която ще намъкне в него  джендър и други „истанбулски“ добавки, което ще го превърне в неработещ за България.