Липсата на време е най-глупавият аргумент на света

Често оправдаваме бездействието с липса на време. Междувременно животът продължава да тече неудържимо – като река, която повлича съдби на хора, които не опознаваме, защото не си оставяме възможност да ги забележим.

Страхът да се влюбим ни влудява все повече и повече и докато чертаем планове за своето бъдеще, остаряваме за части от секундата. Тогава си даваме сметка, че часовете стават скъпоценни, не защото сме ги преживели с усмивка на любимо място, в определен пропуснат миг, а защото започваме постепенно да губим онези, които по една или друга причина са станали част от нас, понеже са ни обичали. Въпреки всичко.

Забравяме, че наистина животните са онова, което в голяма степен би трябвало да бъдем. С нуждата да утоляваме жаждата и да задоволим глада си, повече ни вълнува кога и как ще изплатим цената на тухлените кутии, насред които намираме собствен измамен уют. Сред тези крепостни стени ние избираме ролята на затворници и все по-рядко си даваме куража да допуснем друг до себе си.

Животът е за споделяне. В очите на едно куче, освен лоялността на домашен любимец, откриваме нескрита надежда, че всеки момент ще бъде изведено навън - там, където нещата просто се случват. От домашните любимци ни отличава единствено това, че въпреки обстоятелствата, ние имаме право на избор.

Решенията, които вземаме, ни правят това, което сме.

Все пак егоистичните заблуди рано или късно се разкъсват като облаци, обещавайки хубави дни. Достатъчно е да забележим, че някой гледа към прозореца ни, че очаква да излезем навън – там, където в суматохата на големия град се разминават хора.

Общувайки, ние не просто трупаме опит. С всяка разменена дума ставаме все по-достойни за любов, защото опитът шлифова трудните ни характери и е най-сигурният начин да престанем да допускаме едни и същи грешки.

Липсата на време е най-глупавият аргумент на света. То е предостатъчно за четене на книги, за работа, за приятелства, за любов, за пътешествия. Разполагаме с цялото време на краткия живот, който избираме как да изживеем – дали насаме със собствените си страхове и угризения, или с онзи някой, който стои под прозореца с надеждата, че все пак ще дръпнем тежките завеси, за да пуснем светлината вътре.

Непростимо е да се изгубим в самота, каквато не ни е отредено да преживеем. Всеки момент е ценен и единствено от нас зависи как ще го използваме. За да е пълноценно преживяването, имаме нужда от известна самодисциплина, малко повече смелост и малко по-малко тревога.

Ако все пак продължавате да изпитвате някакви съмнения, погледнете домашния си любимец. Вижте очите му. Те със сигурност няма да ви подведат.