Спомени от соца: Историята на първия български мобилен телефон, направен през 1965 година
Знаете ли, че прототип на първия български мобилен телефон е разработен още през 1964 г.? А, че на следващата година българските учени и инженери са го усъвършенствали и моделът е започнал да се представя на изложения по света, пише socbg.com.
Днес в MediaBricks.bg пътуването ни във времето с Антон Оруш ще ни отведе в годините, когато е бил направен първият в България преносим джобен телефон, който позволява по всяко време да избирате абонати от градската телефонна мрежа. Какво представлява той и как работи, ще разберем от статията на Антон Оруш, който пази техническата история на България, чрез „Сандъците – Българският портал за стара техника“.
Историята на техниката е удивителна област! Едно надзъртане в старите архиви може да отнесе с десетилетия назад представата ни за познати предмети и събития. А най-интересно е, когато виждаме, че дадено изобретение е изчезнало, но все пак някога то е съществувало.
През 1964 г. в България едно се ражда едно интересно устройство. В Изследователския институт по електропромишленост в София талантливият инж. Христо Бъчваров конструира първия в България преносим джобен телефон, който позволява по всяко време да избирате абонати от градската телефонна мрежа. Разглеждайки начина му на действие и употреба, почти можем да го наречем първият български GSM. „Почти“, тъй като GSM стандартът е разработван след 1982 г. и е патентован през 1991. Но дори и така, не е безинтересно да се узнае историята на първия български мобилен телефон.
Какво представлява той и как работи? Това е малък безжичен апарат, снабден с миниатюрен радиопредавател, който излъчва към специално устройство, монтирано или към градската телефонна централа, или към отделен телефонен пост. Устройството РАТЦ-6 приема радиовълните, преобразува ги в електрически импулси и Ви свързва с телефонния абонат. Говорете!
Както виждаме от снимките, джобният телефон притежава типичната за своето поколение шайба за набиране на номерата. Под нея се намира метална мрежа, под която се крие комбиниран микрофон-високоговорител. Преди да започнете разговор, е необходимо да изтеглите телескопичната антена, чиято дължина достига до 30-ина см. Устройството се захранва от акумулатор, който му позволява до 20 часа работа в режим на разговор. За да може да се носи спокойно и удобно, се е носел в метална кутия с кожен калъф с каиш. Напъхан в нея, телефонът прилича на обикновен любителски фотоапарат.
По това време разработваните в чужбина радиотелефони представляват или обикновени портативни радиостанции, или (по-често) само малки транзисторни радиоприемници c ограничен радиус на действие, които притежателят може да използва само за входящо повикване. Тъй като този джобен телефон носи номера на стационарния телефонен пост, с който го свързва устройството РАТЦ-6, домашният абонат може да избира друг, който носи портативното устройство у себе си и е излязъл из града например. Налице са били и множество други приложения, защото към само един телефонен пост е можело да се свържат до 15 такива портативни радиотелефончета.
Джобната джаджа е имала два варианта. В изработения през 1964 г. прототип мощността на използвания радиопредавател е ограничавала радиуса на връзка до 12 км, но след това е произведен и модел с по-мощен радиопредавател, който да увеличи обсега до 50-60 км.
Този безжичен телефон е откривал забележителни възможности за човека отпреди половин век. Големи са били очакванията за приложението на апарата в предаването на спортни състезания, координацията между работещи на открито и т.н. Той е демонстриран на специализираната международна изложба Инфорга`65. Една година по-късно, на друго подобно изложение (Интероргтехника`66) България показва и мобилните телефони РАТ-0,5 и АТРТ-0,5, предназначени за комуникация между заетите на строителна площадка и в енергетиката. При тези устройства обаче към един пост могат да се свържат най-много 6 безжични джобни апарата. Към средата на 70-те вече бил построен и изпитателен комплекс с апаратура за национална система за мобилни връзки (т.н. „народна система за радиовръзка“), но след 1977 г. работата в тази посока спира.
За съжаление, нямаме данни мобилните телефони на инж. Бъчваров да са било масово произвеждани. Може да се предположи, че съдбата им e била същата като нa дocтa дpyги изпреварили времето си български технически постижения в периода до 1990 г. – нe ce e намерило достатъчно желание да бъде преодоляна рутината при производството нa отдавна познати и отработени устройства.